Касандра Клеър - Град от пепел

— Можеше да бъде и по-лошо — рече Люк. — Мъжете на моята възраст обикновено си купуват скъпи спортни коли и се забавляват със супермодели.

— Ти си само на трийсет и осем — отбеляза Саймън. — Това не е средна възраст.

— Благодаря, Саймън, поласкан съм. — Люк отвори кутията за пица и като видя, че е празна, я затвори с въздишка. — Независимо че си изял цялата пица.

— Взех си само пет парчета — запротестира Саймън, като се облегна на стола си и се залюля на двата му задни крака.

— А ти колко парчета мислиш, че имаше пицата, глупчо такъв? — осведоми се Клеъри.

— По-малко от пет парчета изобщо не се брои за ядене. Само си залъгваш апетита с тях. — Саймън погледна боязливо към Люк. — Сега да не вземеш да се превърнеш във вълк и да ме изядеш?

— Едва ли ще те изям. — Люк пусна кутията от пицата в коша за боклук. — Изглеждаш ми жилав и трудносмилаем.

— Но все пак кашер 2 2 Кошер или кашер на иврит буквално означава „подходящ“, „удобен“. Когато определен хранителен продукт е произведен под надзор на равин и отговаря на еврейските закони за храненето, той се счита за подходящ да се яде от евреи. — Бел.ред. — отбеляза бодро Саймън.

— Ако срещна някой еврейски ликантроп, ще го изпратя при теб. — Люк отново се наведе над мивката. — Но да отговоря на въпроса ти, Клеъри. Беше ми странно да видя Мерис Лайтууд, но не беше заради нея. А заради обстановката. Институтът твърде много ми напомня за заседателната зала в Идрис. Усещах силата на руните от Сивата книга навсякъде около себе си, след като петнайсет години съм се опитвал да ги забравя.

— И успя ли? — попита Клеъри. — Успя ли да ги забравиш?

— Има неща, които никога не се забравят. Руните от книгата са нещо повече от рисунки. Те стават част от теб. Част от кожата ти. Никога не можеш да престанеш да бъдеш ловец на сенки. Това е дар, който носиш с кръвта си и не можеш да се освободиш от него, както не можеш да промениш кръвната си група.

— Питам се — рече Клеъри, — дали не е редно и аз да получа такива руни.

Саймън изпусна коричката от пица, която гризеше.

— Шегуваш се.

— Не, не се шегувам. Защо ми е да се шегувам с такива неща? Защо да нямам знаци? Аз съм ловец на сенки. И трябва да имам защитата, която ми се полага.

— Защита от какво? — настояваше Саймън, като се наведе напред и предните крака на стола му се удариха шумно в земята. — Всичко това с лова на демони вече ми идва в повече. Мислех, че се опитваш да живееш като нормален човек.

Люк рече меко:

— Не съм сигурен, че има такова нещо като нормален живот.

Клеъри сведе поглед към ръката си, където преди време Джейс й беше начертал единствения знак. Той още се виждаше като бледа плетеница, повече като спомен, отколкото белег.

— Ами, аз може и да искам да избягам от тази дивотия. Но ако тя ме преследва? Какво правим, ако нямам избор?

— Или може би просто не искаш да се махнеш от дивотията — промърмори Саймън. — Или поне не, докато Джейс е още там.

Люк се покашля.

— Повечето нефилими преминават през различни етапи на обучение, преди да получат своите знаци. Не бих ти препоръчал да се сдобиеш с руни, преди да изкараш поне основното обучение. Но, разбира се, от теб зависи дали искаш да се занимаваш с това. Така или иначе, не можеш да минеш без едно нещо. Нещо, което притежава всеки ловец на сенки.

— Противно, арогантно поведение? — рече Саймън.

— Стили — каза Люк. — Всеки ловец на сенки трябва да има стили.

— Ти имаш ли? — попита изненадана Клеъри.

Люк излезе от кухнята, без да отговори. Не след дълго се върна, като носеше нещо, увито в черен плат. Постави предмета на масата и разви плата, от който се показа блестящ, подобен на палка инструмент, направен от блед, матов кристал. Стили.

— Чудесно е — рече Клеъри.

— Радвам се, че ти харесва, защото искам да ти го дам — каза Люк.

— Да ми го дадеш? — погледна го смаяна. — Но нали е твое?

Той поклати глава.

— Беше на майка ти. Не искаше да го държи в апартамента си, за да не го откриеш случайно, и ми даде аз да го съхранявам.

Клеъри взе стилито. Беше хладно на допир, макар че при употреба, тя знаеше това, ставаше горещо и искрящо. Беше странен предмет, не достатъчно дълъг, за да бъде оръжие, но не и достатъчно къс, за да може спокойно да се използва като средство за рисуване. Реши, че с времето ще свикне с размера му.

— Може ли да го задържа?

— Разбира се. Е, стар модел е, такива не се произвеждат от почти двайсет години. Вече ги правят с по-изчистен дизайн. Но затова пък действието му е изпитано.