Касандра Клеър - Град от пепел

Джейс машинално коленичи и се протегна към факлата, доколкото му позволяваше веригата. Пръстите му почти я докосваха. Светлината бързо гаснеше, но в сумрака видя мъртвото лице на Джеремая, обърнато към него, кръвта още се стичаше от отворената му уста. Зъбите му бяха черни и криви.

Джейс усети как нещо тежко притиска гърдите му. Мълчаливите братя никога не отварят устите си, никога не говорят, не се смеят, не пищят. Но именно писък беше звукът, който Джейс бе чул, сега беше сигурен в това — писъци на мъже, които не са крещели от половин век, гласът на ужаса много по-ясен и по-могъщ от древната руна на мълчанието. Но как стана така? И къде са другите братя?

Джейс искаше да извика за помощ, но тежестта продължаваше да притиска гърдите му. Сякаш не му достигаше въздух. Посегна отново към факлата и усети как една от малките костици на китката му изпука. Болка прониза ръката му, но се скъси разстоянието, което го делеше от факлата. Успя да я вземе и се изправи. Когато пламъкът отново се разгоря, чу още един звук. Плътен, неприятен, звук от плъзгане. Космите на тила му се изправиха. Той вдигна факлата напред, треперещата му ръка чертаеше танцуващи светлини по стените и идеално осветяваше сенките.

Нямаше нищо.

Вместо да се успокои, той усети още по-силен страх. Започна да поема въздух на големи глътки, сякаш щеше да се гмурка под вода. За него нямаше по-лошо нещо от страха, защото му беше непознат. Какво се беше случило с него? Нима се беше превърнал в страхливец?

Рязко опъна белезниците, като се надяваше предизвиканата от това болка да прочисти главата му. Не сполучи. Отново чу шум, пак онова грубо влачене, този път по-близо. Имаше и още един звук, следващ този от влаченето, беше тих, подобен на шепот. Джейс никога не беше чувал толкова зловещ звук. Почти загубил ума и дума от страх, той се притисна до стената, като издигна факлата с бясно треперещата си ръка.

За миг, ясно като ден, видя цялото помещение: килията, залостената врата, голите каменни плочи отвъд нея и мъртвото тяло на Джеремая, свито на пода. Току зад Джеремая имаше врата, която бе леко открехната. На прага й имаше нещо. Нещо огромно, тъмно и безформено. Очи, подобни на искрящ лед, вкопани в дълбоки, тъмни гънки, гледаха Джейс с необяснима веселост. После съществото се хвърли напред. Огромен облак от непроницаема мъгла се издигна пред очите на Джейс, подобно на вълна, която се носи по повърхността на океана. Последното нещо, което видя, беше пламъкът на факлата, преминаващ в зелено, после в синьо, преди тъмнината да го погълне.

Саймън целуваше приятно. Доставяше онова лежерно удоволствие, което изпитваш, когато се припичаш на слънце в хамака, с книжка и чаша лимонада. Можеш спокойно да му се отдадеш, без да се отегчиш, смутиш или разтревожиш от нещо, освен ако, разбира се, металната пружина на разтегателния диван не се впие в гърба ти.

— Ох — възкликна Клеъри, като напразно се опитваше да се отмести от ръбестия метал.

— Нараних ли те? — Саймън се отдръпна от нея и я изгледа притеснено. Или може би просто без очила очите му изглеждаха по-големи и по-тъмни.

— Не, не е твоя вината… леглото. Истинско средство за изтезание.

— Не съм забелязал — каза навъсено, когато тя взе една захвърлена на пода възглавница и я пъхна под тях.

— Логично. — Тя се засмя. — Докъде бяхме стигнали?

— Ами, лицето ми беше горе-долу там, където е сега, но твоето беше доста по-близо до моето. Ако не ме лъже паметта.

— Колко романтично. — Тя го притегли надолу към себе си и той се опря на лактите си. Телата им бяха плътно едно до друго и тя усещаше биенето на сърцето му през неговата и своята тениска. Когато се наведе да я целуне, миглите му, обикновено скрити зад очилата, я погъделичкаха. Тя се разтърси от лек кикот. — Не ти ли е странно? — прошепна.

— Не. Мисля, че когато си представяш нещо достатъчно често, в действителност то изглежда…

— Разочароващо?

— Не, не! — Саймън се отдръпна от нея и я изгледа укорително с късогледите си очи. — Дори не си го и помисляй. Точно обратното на разочароващо. То е…

От гърдите й се изтръгна сподавено кикотене.

— Добре, приемам, че не си искал да кажеш това.

Той притвори очи, устните му се изкривиха в усмивка.

— Тогава ще ти кажа нещо, което може да ти се стори смешно, но това, за което не мога да спра да мисля, е… — Тя му се усмихна дяволито.

— Че искаш секс?

— Стига. — Той взе ръцете й в своите, притисна ги към покривката на леглото и смутено я погледна. — Че те обичам.