Касандра Клеър - Град от пепел

— Какво става? Какво е това? — питаше той, като пропълзя на колене.

— Трябва да тръгвам — рече Валънтайн. — Но още не сме приключили разговора си.

Джейс пъхна ръка между решетките.

— Освободи ме. Каквото и да е това, искам да мога да се бия с него.

— Освобождаването ти сега не би било в твоя полза. — Валънтайн сключи плътно ръката си около камъка с магическата светлина. Тя примигна и помещението се потопи в мрак. Джейс се хвърли към решетката на килията, счупената му ръка изпука от негодувание и болка.

— Не! — изкрещя той. — Татко, моля те.

— Ако искаш да ме намериш — каза Валънтайн, — ще ме намериш.

Миг по-късно се чуваше само звукът от отдалечаващите му се стъпки и от тежкото дишане на Джейс, който се свлече до решетката.

В метрото Клеъри не бе способна да седи на едно място. Ходеше напред-назад из полупразния вагон, с окачени на врата слушалки на айпода си. Изабел не беше вдигнала телефона, когато Клеъри й позвъни, и сега я разяждаше някакво необяснимо безпокойство.

Мислеше за Джейс, такъв, какъвто го бе видяла в Луната на ловеца, целия покрит с кръв. Както се беше озъбил в яда си, приличаше много повече на върколак, отколкото на ловец на сенки, призван да защитава хората и да се съобразява с долноземците.

Клеъри изкачи стъпалата на спирката на метрото на 96-а улица и бавно се отправи към ъгъла, на който се издигаше институтът като огромна сива сянка. Долу, в подлеза, беше горещо и тя настръхна при допира на студения въздух с изпотения й врат, когато тръгна по напуканата бетонена пътека към входа на института. Посегна към огромния железен чук, висящ на вратата, но се поколеба. Тя беше ловец на сенки, нали така? Имаше право да бъде в института точно толкова, колкото и семейство Лайтууд. В изблик на решителност посегна към дръжката на вратата и се опита да си спомни думите, които изричаше Джейс.

— В името на ангела, аз…

Вратата се отвори към мрака, осветен от пламъците на дузина тънки свещи. Докато бързо прекосяваше редиците с пейки, свещите примигваха, сякаш й се смееха. Стигна асансьора и затвори с прищракване металната врата след себе си, след което с треперещ пръст натисна копчето. Помъчи се да се отпусне — питаше се дали се тревожи за Джейс, или се тревожи от срещата си с Джейс. Лицето й се гушеше във вдигнатата яка на палтото и изглеждаше много бяло и дребно, очите й бяха големи и зелени, а устните й — бледи и напукани. Никак не беше хубава, помисли си тъжно и побърза да прогони тази мисъл. Какво значение имаше как изглежда? За Джейс това не беше важно. Не можеше да бъде важно.

Асансьорът спря и Клеъри бутна вратата. Чърч я чакаше във фоайето и я поздрави с недоволно измяукване.

— Какво има, Чърч? — гласът й прозвуча странно високо в тихото помещение. Запита се дали изобщо имаше някой в института. Може би беше сама. При тази мисъл я побиха тръпки. — Има ли някой вкъщи?

Синият персиец й обърна гръб и тръгна надолу по коридора. Минаха покрай музикалната стая и библиотеката, и двете бяха празни, след това Чърч зави зад следващия ъгъл и седна пред една затворена врата. Пристигнахме, дотук сме, сякаш казваше изражението му.

Преди да успее да почука, вратата се отвори и на прага се показа Изабел, с боси стъпала, обута в джинси и лек виолетов пуловер. Когато видя Клеъри, се стъписа.

— Стори ми се, че чух някой да идва по коридора, но не предполагах, че може да си ти — каза тя. — Какво правиш тук?

Клеъри я погледна втренчено.

— Нали ти ми изпрати съобщение. Каза, че инквизиторката е хвърлила Джейс в затвора.

— Клеъри! — Изабел се огледа в коридора и прехапа устни. — Не мислех, че веднага ще долетиш тук.

Клеъри беше потресена.

— Изабел! Затвор!

— Да, но… — Изабел въздъхна примирено, отстъпи назад и с жест подкани Клеъри да влезе в стаята й. — Е, така и така си тук. Я къш — каза тя, като махна с ръка на Чърч. — Върви да пазиш асансьора.

Чърч я изгледа с пренебрежение, легна по корем и се приготви да спи.

— Котки — измърмори Изабел и затръшна вратата.

— Здрасти, Клеъри. — Алек седеше на неоправеното легло на Изабел, обутите му в ботуши крака висяха отстрани. — Какво правиш тук?

Клеъри седна на табуретката пред тоалетката на Изабел, където цареше смайващ безпорядък.

— Изабел ми писа. Каза ми какво се е случило с Джейс.

Изабел и Алек си размениха многозначителни погледи.

— О, стига, Алек — рече Изабел. — Мислех, че тя трябва да знае. Не предполагах, че ще се изстреля тук!