Касандра Клеър - Град от пепел

Клеъри веднага разбра, че е мъртъв. Позна това по начина, по който лежеше, като кукла с изметнати крайници, опънати до счупване. Робата с цвят на пергамент беше наполовина смъкната от раменете му. Страховитото му лице, разкривено в див ужас, все още можеше да се разпознае. Това беше брат Джеремая.

Тя се втурна покрай тялото към вратата на килията, която беше от плътно разположени една до друга пръчки с панта от едната страна. Не се виждаше ключалка или брава, които да може да отвори. Чу името си, извикано от намиращия се зад нея Алек, но не му обърна внимание: тя гледаше вратата. Разбира се, нямаше видим начин да я отвори, установи тя. Братята не се занимаваха с видимите, а по-скоро с невидимите неща. С магическата светлина в една ръка, тя грабна с другата стилито на майка си.

От другата страна на решетката се чу шум. Нещо като приглушен стон или въздишка, не беше сигурна точно какво беше, но разбра откъде идва. Джейс. Клеъри започна да стърже по вратата на килията с върха на стилито си, като се опитваше да начертае върху твърдия метал руната на отворената врата, която се бе появила в главата й, черна и релефна. Там, където се докосваше стилито, златно-сребърните пръчки изпращяваха. Отвори се, молеше се тя на вратата, отвори се, отвори се, ОТВОРИ СЕ!

Звук от разпарящ се плат прониза помещението. Клеъри чу как Изабел извика, когато вратата изскочи от пантите си навътре и се сгромоляса в килията като падащ подвижен мост. Клеъри чу още един звук на отделяне на метал от метал, мощно издрънчаване като шепа хвърлени камъни. Тя се шмугна в килията, като стъпваше върху вибриращата паднала врата.

Магическата светлина изпълни малкото помещение, в което стана светло като ден. С крайчеца на очите си забеляза редицата белезници — всички от различен метал: злато, сребро, стомана и желязо, които започнаха да се изтръгват от стените и да падат с дрънчене на пода. Очите й бяха привлечени от отпуснатата фигура в ъгъла; видя светлата коса, протегнатата напред ръка, отключените белезници, изхвърлени малко встрани. Китката беше оголена и разкървавена, по кожата бяха останали грозни рани.

Клеъри се свлече на колене, като остави стилито си встрани, и внимателно повдигна тялото. Беше Джейс. Бузите му също бяха изранени, а лицето му бе много бледо. Тя обаче видя трепващи движения под клепачите му. На шията му пулсираше една вена. Той беше жив.

Заля я гореща вълна от облекчение и отпусна опънатите въжета на напрежението, което от доста време я стягаше. Магическата светлина падна на пода до нея, където продължи да си свети. Клеъри отметна косата на Джейс от челото му с нежност, която й беше чужда — никога не бе имала братя и сестри, дори и братовчеди. Никога не й се беше случвало да превързва рани или да целува наранени колене, или изобщо да се грижи за някого.

Но беше нормално да изпитва към Джейс нежност като тази, помисли си тя, като неволно дръпна ръката си, още щом клепачите на Джейс трепнаха и той изстена. Беше неин брат, защо да не я е грижа какво му се е случило?

Той отвори очи. Зениците му бяха огромни, разширени. Дали не си е ударил главата? Очите му се впериха в нея с удивен поглед.

— Клеъри? Какво правиш тук?

— Дойдох да те намеря — каза тя, защото това си беше самата истина.

По лицето му премина спазъм.

— Ти наистина ли си тук? Не съм… не съм мъртъв, нали?

— Не — отвърна тя, като го погали по лицето. — Просто беше припаднал. Сигурно си си ударил и главата.

Джейс сложи ръката си върху нейната, притисната до бузата му.

— Струваше си — каза с толкова нисък глас, че тя дори не беше сигурна, че е казал нещо.

— Какво става? — Беше Алек, който се промъкна под ниския вход, последван от Изабел. Клеъри рязко дръпна ръката си, после изруга тихо под носа си. Не беше направила нищо лошо.

Джейс се изправи в седнало положение. Лицето му беше посърнало, ризата му бе изцапана с кръв. Алек го погледна загрижено.

— Добре ли си? — попита той и коленичи. — Какво се е случило? Помниш ли нещо?

Джейс вдигна здравата си ръка.

— Уместен въпрос, Алек. Имам чувството, че главата ми се е разцепила.

— Кой ти причини това? — попита Изабел едновременно объркано и уплашено.

— Никой нищо не ми е причинявал. Опитвах се да се освободя от белезниците. — Джейс сведе поглед към китката си, сякаш беше смъкнал почти цялата си кожа, и въздъхна.

— Дай да ти помогна — казаха едновременно Клеъри и Алек, като посегнаха към ръката му. Очите им се срещнаха и Клеъри първа отдръпна ръката си. Алек пое китката на Джейс и извади стилито си. С няколко ловки движения нарисува иратце — лечителната руна — точно под разкървавената кожа.