Касандра Клеър - Град от пепел

— Благодаря — каза Джейс, като отдръпна ръката си. Наранената част от китката му вече беше започнала да се възстановява. — Брат Джеремая…

— Мъртъв е — рече Клеъри.

— Знам. — Без да се възползва от предложената му от Алек помощ, той се изправи, като се подпираше на стената. — Той бе убит.

— Дали мълчаливите братя не са се избили помежду си — попита Изабел. — Не разбирам… не разбирам защо им е било да го правят…

— Не са го направили те — каза Джейс. — Нещо ги е убило. Не знам какво. — Болезнен спазъм разкриви лицето му. — Главата ми…

— Хайде да тръгваме вече — каза припряно Клеъри. — Преди това, което ги е убило…

— Да се върне да убие и нас? — довърши Джейс. Той сведе поглед към кървавата си риза и наранена ръка. — Мисля, че вече си е отишло. Но по всяко време може да го накара да се върне.

— Кой да го накара да се върне? — попита Алек, но Джейс не каза нищо. Цветът на лицето му се менеше от сиво до хартиено бяло. Когато започна да се свлича до стената, Алек го хвана. — Джейс…

— Добре съм — запротестира той, но ръката му силно сграбчи ръкава на Алек. — Мога да стоя прав.

— Струва ми се, че използваш стената, за да се подпираш на нея. По моите представи това не е „стоене прав“.

— Това е стоене под наклон — отвърна Джейс. — Стоенето под наклон е на една крачка от стоенето прав.

— Стига сте се препирали — рече Изабел, като ритна угасената факла от пътя си. — Трябва да се махнем оттук. Ако има някакво същество, то няма да се задоволи само с убийството на мълчаливите братя, а ще иска да убие и нас.

— Изи е права. Да тръгваме. — Клеъри вдигна магическата светлина и се изправи. — Джейс… в състояние ли си да ходиш?

— Той може да се облегне на мен. — Алек обви с ръка раменете на Джейс и той се облегна на него. — Хайде — рече нежно Алек. — Ще те превържем, когато излезем оттук.

Те бавно се придвижиха към вратата на килията, където Джейс спря и се втренчи в тялото на брат Джеремая, свито на каменните плочи. Изабел коленичи и дръпна кафявата вълнена качулка на мълчаливия брат, за да закрие лицето му. Когато се изправи, лицата на всички бяха посърнали.

— Никога не съм виждал някой от мълчаливите братя изплашен — каза Алек. — Не мислех, че изобщо са способни да изпитват страх.

— Всеки изпитва страх. — Джейс все още беше много блед и макар че крепеше ранената си ръка до гърдите, Клеъри не мислеше, че болката му е физическа. Изглеждаше някак дистанциран, сякаш затворен в себе си и като че ли криеше нещо. Те се върнаха през тъмните коридори, от които бяха дошли и се заизкачваха по тесните стъпала, водещи до залата на говорещите звезди. Когато стигнаха там, Клеъри усети тежка миризма на кръв и изгорено, която й бе убягнала минавайки оттук на идване. Джейс, облегнат на Алек, се оглеждаше наоколо с някаква смесица от ужас и смущение на лицето. Клеъри видя как той се втренчи в отсрещната стена обилно напоена с кръв, и каза:

— Джейс, не гледай! — После се почувства глупаво, та той бе ловец на демони, все пак, виждал е и по-лоши неща.

Той поклати глава.

— Тук нещо не ми харесва…

— Тук всичко не ми харесва — каза Алек, като кимна към гората от сводове, която извеждаше от павилиона. — Това е най-краткият път за излизане оттук. Хайде.

Млъкнаха и не проговориха, докато не излязоха от Града от кости. Струваше им се, че всяка сянка се движи, сякаш мракът бе изпълнен със същества, готови да скочат върху тях. Изабел промърмори нещо под нос. Макар Клеъри да не чу какво, се досети, че е на чужд език, на някакъв древен език — може би латински.

Когато стигнаха до стъпалата, които извеждаха от града, Клеъри изпусна тиха въздишка на облекчение. Градът от кости може някога и да е бил красив, но сега беше ужасяващ. Когато достигнаха последната редица от стълби, светлина прониза очите й и я накара да извика от изненада. Статуята на ангела в горния край на стъпалата със своята брилянтна златна светлина осветяваше наоколо като ден. Тя хвърли поглед към останалите, и те изглеждаха не по-малко смаяни.

— Няма как слънцето да е изгряло още… нали? — промълви Изабел. — Колко време бяхме долу?

Алек погледна часовника си.

— Не беше дълго.

Джейс измърмори нещо, прекалено тихо, за да го чуе някой. Алек нададе ухо.

— Какво каза?

— Магическа светлина — каза Джейс, този път малко по-силно.

Изабел бързо се изкачваше по стълбите, Клеъри я следваше, след тях вървеше Алек, който почти влачеше, почти носеше Джейс нагоре. Когато се изкачи горе, Изабел внезапно спря като закована. Клеъри я извика, но тя не помръдна. Миг по-късно Клеъри стоеше до нея и на свой ред също започна да се оглежда смаяно.