Касандра Клеър - Град от пепел

— Но все нещо трябва…

— Клеъри. — Сега, на сивата светлина на зазоряването, тя можеше да го види ясно, очите му изпъкваха огромни и тъмни на бялото лице. Той протегна ръце към нея. — Ела.

Тя се хвърли към него, като се опитваше всячески да го скрие с тялото си. Знаеше, че няма смисъл. Когато слънцето го докосне, той щеше да се превърне в пепел.

Стояха мълчаливи, прегърнали се един друг. Клеъри усещаше повдигането и спускането на гърдите му — навик, помисли си тя, а не необходимост. Той можеше и да не диша, но все още можеше да умре.

— Няма да допусна да умреш — рече тя.

— Не мисля, че зависи от теб. — Тя усети, че той се усмихва. — Не вярвах, че някога отново ще видя слънцето — каза той. — Явно съм грешал.

— Саймън…

Джейс извика нещо. Клеъри вдигна поглед. По небето се разливаше розова светлина, като червена боя, разтворена в чиста вода. Саймън се стегна под нея.

— Обичам те — каза той. — Никога не съм обичал друга, освен теб.

Златни лъчи пронизаха розовото небе като златни жилки в скъпоценен мрамор. Водата наоколо заблестя на светлината и Саймън се вцепени. Главата му се отпусна назад, отворените му очи се напълниха със злато, сякаш в тях се бе надигнал разтопен метал. Черни линии прорязаха кожата му като резки по напукана статуя.

— Саймън! — извика Клеъри и се опита да го притисне още по-плътно до себе си, но изведнъж някой я дръпна назад. Беше Джейс, който я държеше за раменете. Помъчи се да се отскубне, но той я беше хванал много здраво; говореше нещо в ухото й, говореше ли, говореше, а тя едва след няколко мига започна да разбира какво й казва:

— Клеъри, виж. Погледни.

— Не! — Тя закри лицето си с ръце. Усещаше върху дланите си вкуса на солената вода от пода на каросерията. Беше солена, като сълзи. — Не искам да гледам. Не искам да…

— Клеъри. — Джейс хвана китките й и дръпна ръцете й от лицето. Светлината на изгрева прободе очите й. — Погледни.

И тогава тя погледна. И чу собствения си дъх да свири в дробовете й, когато ахна. Саймън се бе изправил в другия край на пикапа, облян от слънчева светлина, с отворена уста и недоумяващо разглеждащ себе си. Слънцето танцуваше по водата зад него, а краищата на косата му блестяха като злато. Той не беше изпепелен, а седеше спокойно, облян от слънчева светлина, и бледата кожа на лицето и ръцете му беше невредима.

Нощта се спускаше над Института. През прозорците в стаята на Джейс проникваше червеникавата светлина на залеза, докато той гледаше втренчено скупчените принадлежности върху леглото си. Купчината беше малко по-малка, отколкото очакваше да бъде. Тук бе прекарал цели седем години от живота си и всичко, което бе останало, бе: полупълен сак с дрехи, малък вързоп книги и няколко оръжия.

Известно време се колебаеше дали при отпътуването си тази нощ да вземе със себе си няколкото неща, които бе запазил от вилата в Идрис. Магнус му беше върнал сребърния пръстен на баща му, защото повече не му беше нужен, а и не му влияеше добре. Джейс го беше окачил на верижка около шията си. Накрая реши да вземе всичко: нямаше никакъв смисъл да оставя нещата си тук.

Той вече бе стегнал чантата с дрехите си, когато някой почука на вратата. Отиде да отвори, като очакваше да са Алек или Изабел.

Беше Мерис. Носеше строга черна рокля, а косата й беше силно опъната назад. Стори му се по-стара, отколкото я бе запомнил. Две дълбоки бръчки се спускаха от ъгълчетата на устата й към челюстта. Само очите й имаха все същия цвят.

— Джейс — каза тя. — Може ли да вляза?

— Можеш да правиш каквото си искаш — каза той, като се върна при леглото си. — Къщата си е твоя. — Той взе няколко тениски и ги напъха в сака си с излишна припряност.

— Реално, къщата е на Клейва — рече Мерис. — Ние просто я пазим.

Джейс добави няколко книги в сака.

— Все едно.

— Какво правиш? — Ако Джейс не я познаваше толкова добре, щеше да си помисли, че гласът й леко трепна.

— Стягам си багажа — отвърна той. — Както по принцип правят хората, когато заминават.

Мерис пребледня.

— Не си тръгвай — отвърна тя. — Можеш да останеш, ако поискаш…

— Не искам да оставам. Мястото ми не е тук.

— Къде отиваш?

— У Люк — каза той и видя как тя трепна. — Поне за известно време. После не знам. Може би ще отида в Идрис.

— Там ли мислиш, че ти е мястото? — В гласа й се долавяше болезнена тъга.

За миг Джейс спря да опакова багажа си и се втренчи в сака.

— Не знам къде ми е мястото.

— При семейството ти. — Мерис пристъпи колебливо напред. — С нас.