Касандра Клеър - Град от пепел

— Ти ме изхвърли. — Джейс усети суровостта в гласа си и се опита да я посмекчи. — Извинявай — каза той, като се обърна и я погледна. — За всичко, което се случи. Но ти не ме искаше преди и не мога да си представя, че сега е различно. Робърт ще боледува известно време; ще трябва да се грижиш за него. Аз само ще се пречкам.

— Да се пречкаш? — Тя звучеше изумено. — Робърт иска да те вижда , Джейс…

— Съмнявам се.

— Ами Алек? Изабел, Макс… те имат нужда от теб. Ако на мен не ми вярваш, че искам да си тук — а аз не бих те упрекнала за това, трябва да знаеш, че те искат. Минахме през труден период, Джейс. Не им причинявай повече болка, отколкото и без това трябва да понесат.

— Не е честно.

— Ако ме мразиш, не мога да те упрекна. — Гласът й затрепери. Джейс се обърна и я погледна изненадано. — Но всичко, което направих — дори и това, че те изгоних, е било, за да те предпазя. И защото се страхувах.

— Страхувала си се от мен?

Тя кимна.

— Е, това ме кара да се чувствам много по-добре.

Мерис въздъхна дълбоко.

— Боях се, че ще разбиеш сърцето ми, както го направи Валънтайн — рече тя. — След него ти беше първото нещо, което обикнах, без да е моя кръв. Първото живо същество. А беше само едно дете…

— Мислила си ме за друг.

— Не. Винаги съм знаела кой си. Още от първия миг, когато те видях да слизаш от кораба, идващ от Идрис, когато беше на десет години… ти влезе в сърцето ми, точно както и собствените ми деца, когато ги родих. — Тя поклати глава. — Не можеш да разбереш. Никога не си бил родител. Никога не си обичал така, както се обичат свои деца. Нищо, което правят, не може да те ядоса.

— Точно частта с ядосването май я усетих — каза Джейс след кратка пауза.

— Не очаквам да ми простиш — рече Мерис. — Но ако останеш заради Изабел, Алек и Макс, ще ти бъда толкова благодарна…

Това не биваше да го казва, бяха грешните думи.

— Не ми трябва твоята благодарност — каза Джейс и отново се обърна към сака си. Нямаше какво повече да прибира в него. Той рязко дръпна ципа.

— Ala claire fontaine — каза Мерис — m’en allent promener .

Той се обърна към нея.

— Какво?

— Il y a longtemps que je t’aime. Jamais je ne t’oublierai — стара френска балада, която пеех на Алек и Изабел. Онази, за която ме попита.

Сега в стаята се процеждаше много слаба светлина и в сумрака Мерис му изглеждаше почти същата, както когато той бе на десет, сякаш изобщо не се бе променила през изминалите седем години. Все така строга и загрижена, неспокойна… и изпълнена с надежда. Тя бе единствената майка, която някога е имал.

— Не е вярно, че никога не съм ти я пяла — каза тя. — Просто ти никога не си ме слушал.

Джейс нищо не каза. Само се присегна, отвори ципа на сака и изсипа съдържанието му върху леглото.

— Клеъри! — Лицето на майката на Саймън грейна при вида на момичето, застанало пред вратата на дома й. — Не съм те виждала от цяла вечност. Бях започнала да се безпокоя, че двамата със Саймън сте се скарали.

— О, не — отвърна Клеъри. — Просто нещо не бях добре, това е. — Дори да имаш магическа лечителна руна, очевидно не си неуязвим. Тя никак не се изненада, когато на сутринта след битката се събуди и откри, че има ужасно главоболие и температура. Помисли си, че се е простудила — а и как няма, след като цяла нощ бе мръзнала в мокрите си дрехи в открито море. Но според Магнус по-скоро напълно се е изтощила от създаването на руната, която бе разрушила кораба на Валънтайн.

Майката на Саймън кимна съчувствено.

— Обзалагам се, че е същият вирус, който бе покосил и Саймън по-миналата седмица. Той почти не ставаше от леглото.

— Но сега е по-добре, нали? — рече Клеъри. Знаеше, че е така, но й се искаше пак да го чуе.

— Той е добре. Мисля, че е в задната градина. Мини през онази врата там. — Тя се усмихна. — Много ще се радва да те види.

Редицата червени тухлени къщи на улицата на Саймън се разделяха една от друга с кокетни бели огради от ковано желязо, във всяка от които имаше порта, водеща към малка градинка зад къщата. Небето беше яркосиньо, а въздухът — хладен, въпреки че беше слънчево. Клеъри можеше да усети във въздуха мириса на настъпващата по-рано зима.

Затвори портата след себе си и тръгна да търси Саймън. Той наистина се оказа в градината, легнал на пластмасов шезлонг с отворен върху скута си комикс. Когато видя Клеъри, го остави встрани, надигна се и седна, усмихвайки се дяволито.

— Здрасти, бейби.

— Бейби? — Тя седна до него на шезлонга. — Шегуваш се, нали?