Касандра Клеър - Град от пепел

— О — каза тихо Клеъри. — Някой… нараних ли някого?

— Много демони се удавиха, когато корабът потъна — каза Джейс. — Но ловец на сенки не е наранен.

— Защото могат да плуват ли?

— Защото ги спасиха. Русалки ги извадиха от водата.

Клеъри си спомни за ръцете във водата и за странното сладко пеене, което се носеше около нея. Значи все пак не е била майка й.

— Имаш предвид водните феи ли?

— Кралицата на феите удържа на думата си… по неин си начин — каза Джейс. — Все пак обеща безграничната си подкрепа.

— Но тя как… — Как е разбрала? , щеше да попита Клеъри, ала се сети за мъдрите и лукави очи на кралицата, както и за хвърления от Джейс лист бяла хартия във водата на брега в Ред Хук и реши да не разпитва повече.

— Лодките на ловците на сенки започват да се движат — каза Саймън, като гледаше към реката. — Предполагам, че са извадили всеки, когото са успели да намерят.

— Хайде. — Люк изправи рамене. — Време е да тръгваме. — Той бавно се запъти към кабината на пикапа — накуцваше, но изглежда нямаше други наранявания.

Люк се намести на седалката на шофьора и запали двигателя. Потеглиха, като се носеха по водата, пръските изпод колелата улавяха сивосребристата светлина на небето.

— Колко странно — каза Саймън. — Някак си имам чувството, че пикапът всеки момент ще потъне.

— Не мога да повярвам, че след всичко, което преживяхме, намираш това за странно — каза Джейс, но в тона му нямаше злост, нито раздразнение. А само голяма, голяма умора.

— Какво ще стане със семейство Лайтууд? — попита Клеъри. — След всичко, което се случи… Клейвът…

Джейс сви рамене.

— Неведоми са пътищата на Клейва. Не знам как ще процедират. Но доста ще се поинтересуват от теб. И от твоите способности.

Саймън изсумтя. Първоначално Клеъри си помисли, че е нещо недоволен, но когато го погледна по-внимателно, видя, че той бе станал още по-зелен.

— Какво има, Саймън?

— Заради реката е — рече той. — Течащата вода не понася добре на вампирите. Тя е чиста, а… ние не сме.

— Не мисля, че Ийст Ривър може да се нарече чиста — каза Клеъри, но все пак се присегна и нежно докосна ръката му. Той й се усмихна. — Ти не падна ли във водата, когато корабът се разби?

— Не. Едно парче метал плаваше над водата и Джейс ми помогна да скоча на него. Не съм се докосвал до реката.

Клеъри погледна през рамо Джейс. Сега го виждаше малко по-ясно; започна да се развиделява.

— Благодаря — каза тя. — Мислиш ли…

Той вдигна вежди.

— Какво дали мисля?

— Че Валънтайн се е удавил?

— Никога не вярвай, че лошият е умрял, докато не си видял трупа му — каза Саймън. — Това води само до неприятности и нападение в гръб.

— Имаш право — каза Джейс. — Подозирам, че не е мъртъв. Иначе щяхме да намерим Реликвите на смъртните.

— Клейвът може ли да продължи без тях? Независимо дали Валънтайн е жив или не? — попита Клеъри.

— Клейвът винаги продължава напред — рече Джейс. — Винаги знае как да се справи. — Той се обърна на изток към хоризонта. — Слънцето изгрява.

Саймън се вцепени. За миг Клеъри се втренчи в него с изненада, а после изпадна в ужас. Тя се обърна да проследи погледа на Джейс. Той беше прав — хоризонтът на изток представляваше кървавочервено петно, разстилащо се около златен диск. Клеъри видя как първият слънчев лъч обагря водата наоколо в невероятни оттенъци на зелено, алено и златисто.

— Не! — прошепна тя.

Джейс я погледна с изненада, а после и Саймън, който седеше неподвижно и гледаше втренчено изгрева, както мишка в капан гледа котка. Джейс скочи бързо на крака и се запъти към кабината на пикапа. Заговори нещо с тих глас. Клеъри видя как Люк се обърна и погледна към нея и Саймън, а после отново към Джейс. Поклати глава.

Изведнъж пикапът започна да се движи по-бързо. Сигурно Люк бе натиснал газта. Клеъри се вкопчи в стената на каросерията, за да запази равновесие. Отпред Джейс крещеше на Люк да намери начин да ускори това проклето нещо, но Клеъри знаеше, че каквото и да правят, няма да изпреварят изгрева.

— Трябва да има някакво решение — обърна се тя към Саймън. Не можеше да повярва, че за по-малко от пет минути бе преминала от крайно облекчение към краен ужас. — Трябва да те покрием, да речем, с дрехите си…

Саймън продължаваше да се взира с пребледняло лице към кървавочервения хоризонт.

— Няколко дрешки не са достатъчни — каза той. — Рафаел обясни… от слънчевата светлина трябва да се крием зад стени. Слънчевите лъчи преминават през плата.