Касандра Клеър - Град от пепел

— Тогава ще приема — рече Валънтайн, — че не си променил мнението си. Това, което ми каза при последната ни среща, последната ти дума ли е, или съжаляваш, че не ми се подчини?

Джейс бавно поклати глава. Едната му ръка все още стискаше подпората, но другата — дясната — беше на кръста му и измъкваше нещо от колана. И макар че очите му не се откъсваха от Валънтайн, Клеъри не беше сигурна, че движението му остана незабелязано. Все пак се надяваше да греши.

— Да — каза Джейс, — съжалявам, че не ти се подчиних.

Не! , помисли си Клеъри, а сърцето й премаля. Нима той се предаваше, нима мислеше, че това е единственият начин да ги спаси двамата със Саймън?

Лицето на Валънтайн омекна.

— Джонатан…

— Въпреки че — рече Джейс — отново възнамерявам да не ти се подчиня. И то точно в този момент. — Със светкавична скорост ръката му помръдна и нещо се стрелна във въздуха към Клеъри. То падна близо до нея, като се удари със звън в метала и се търколи. Очите й се разшириха.

Това беше стилито на майка й.

Валънтайн започна да се смее.

— Стили? Джейс, това някаква шега ли е? Или може би ти най-после…

Клеъри не чу по-нататък думите му. Тя се изправи и си пое шумно въздух, когато болката прониза главата й. Очите й се навлажниха, погледът й се премрежи. Протегна трепереща ръка към стилито и когато пръстите й го докоснаха, чу някакъв глас толкова ясно в главата си, сякаш майка й стоеше до нея. Вземи стилито, Клеъри. Използвай го. Знаеш какво да правиш.

Пръстите й спазматично се сключиха около него. Седна, без да обръща внимание на вълната от болка, която мина през главата й и се спусна към гръбнака. Тя беше ловец на сенки, а болката беше част от живота й. Смътно долови как Валънтайн извика името й, чу стъпките му, които се приближаваха, и тогава се хвърли към преградната стена, като заби стилито с такава сила, че когато върхът му докосна метала, й се стори, че чува пукота на нещо горящо.

Трескаво започна да рисува. Както винаги когато го правеше, светът изчезна и остана да съществува само тя и стилито, и металът, по който рисуваше. Спомни си как бе застанала пред килията на Джейс и шепнеше: Отвори се, отвори се, отвори се , и знаеше, че влага цялата си сила, за да създаде руната, която бе счупила оковите му. Но съзнаваше, че силата, която бе вложила в онази руна, не беше и една десета, и една стотна от силата, която влагаше в тази . Ръцете й изгаряха и тя крещеше, докато притискаше стилито в металната стена, което оставяше черна линия, подобна на въглен, след себе си. Отвори се.

Цялото й безсилие, цялото й разочарование, целият й гняв минаваха през пръстите й, вливаха се в стилито, а оттам — в руната. Отвори се. Цялата й обич, цялото й облекчение да види Саймън жив, цялата и надежда, че още могат да се спасят. Отвори се!

Ръката й, още държаща стилито, се отпусна в скута й. За миг настъпи пълна тишина и всички — Джейс, Валънтайн, дори Саймън — гледаха заедно с нея руната, която гореше на корабната преградна стена.

Саймън пръв се съвзе от вцепенението, обръщайки се към Джейс.

— Какво означава това?

Но му отговори Валънтайн, без да откъсва поглед от стената. Имаше нещо в израза на лицето му — напълно различен от този, който очакваше Клеъри, израз, в който се преплитаха триумф и ужас, отчаяние и възхита.

— Това означава — рече той — „Mene mene tekel upharsin.“

Клеъри се изправи на крака.

— Не означава това — прошепна тя. — Означава „отвори се“ .

Очите на Валънтайн срещнаха нейните.

— Клеъри…

Трясък на метал заглуши думите му. Стената, върху която бе рисувала Клеъри, стената, направена от дебела стомана, се разкриви и разтресе. Нитовете се пръснаха и в помещението рукна вода.

Тя чу как Валънтайн я вика, но гласът му биваше заглушен от оглушителните шумове, съпътстващи пропукването на метала. Всеки гвоздей, всяка гайка, всеки нит, които поддържаха огромния кораб, започваха да се изтръгват от местата си.

Клеъри понечи да се затича към Джейс и Саймън, но падна на колене, когато поредната струя вода се устреми през разширяващата се дупка в стената. Следващата вълна я събори, заля я ледена вода. Някъде се чуваше как Джейс вика името й, гласът му, силен и отчаян, превъзмогваше грохота на кораба. Тя успя да извика името му само веднъж, преди да бъде засмукана през дупката в стената и изхвърлена в реката.

Безпомощно се завъртя и зарита в черната вода. Обзе я ужас, ужас от непрогледния мрак и дълбочината на реката. Милионите тонове вода около нея, които я притискаха, изкарваха въздуха от дробовете й. Не знаеше къде се намира или в коя посока плува. Вече не можеше да сдържа дъха си. Мръсната вода навлезе в дробовете й, гърдите й пламнаха от болка, зад клепачите й експлодираха звезди. В ушите й шумът от бучащата вода се замени с високо, сладко, странно пеене. Мъртва съм , с почуда си помисли тя. Чифт бледи ръце се протегнаха от черната вода и я издърпаха към себе си. Някаква дълга коса се надипли около нея. Мамо , помисли си Клеъри, но преди да успее да види ясно лицето на майка си, около нея се спусна мрак.