Касандра Клеър - Град от пепел

— Съжалявам — каза Саймън. — Толкова съжалявам.

Иратце пламтеше с цялата си лечителна сила. Главата на Джейс започна да се прояснява и тупкането в гърдите му се забави. Той се изправи на крака внимателно, като очакваше да му се завие свят, но всъщност усещаше само лека слабост и умора. Саймън още седеше на колене и гледаше втренчено ръцете си. Джейс посегна и го сграбчи за тениската, изправяйки го на крака.

— Недей да се извиняваш — каза той, като пусна Саймън. — Само се размърдай. Клеъри е в ръцете на Валънтайн и нямаме никакво време за губене.

В мига, когато пръстите й се сключиха около дръжката на Мелартак, ръката на Клеъри се вледени от студ. Валънтайн гледаше с кротък интерес как тя изстена от болка и как пръстите й се вцепениха. Клеъри сграбчи отчаяно оръжието, ала то й се изплъзна и издрънча на земята в краката й.

Почти не усети движението на Валънтайн. Миг по-късно той стоеше пред нея, стиснал Меча. Клеъри усещаше болка в ръката си. Тя погледна към нея и видя, че на дланта й се образува червен, парещ мехур.

— Наистина ли си мислеше — каза Валънтайн, като в гласа му се долавяше нотка на отвращение, че ще допусна да се доближиш до оръжие, за което знам, че ще можеш да използваш ? — Той поклати глава. — Не разбра и дума от това, което ти казах, нали? Явно от двете ми деца само едното се оказа способно да проумее истината.

Клеъри стисна наранената си ръка в юмрук, като така предизвика болката.

— Ако имаш предвид Джейс, той също те мрази.

Валънтайн вдигна Меча и насочи острието му на нивото на ключицата на Клеъри.

— Достатъчно — каза той, — нито дума повече.

Върхът на Меча беше остър. Когато си пое въздух, той бодна гърлото й и тънка струйка кръв потече към гърдите й. Докосването на острието сякаш замрази кръвта във вените й, изпрати късчета лед към ръцете и краката й и вледени пръстите й.

— Възпитанието ти е под всякаква критика — рече Валънтайн. — Майка ти винаги е била голям инат. Това беше едно от нещата, които в началото харесвах у нея. Мислех, че ще остане вярна на идеалите си.

С някакъв неопределен страх Клеъри установи, че когато видя баща си в Ренуик за пръв път, той бе представил най-чаровната си страна, само за да спечели доверието на Джейс. Сега изобщо не полагаше никакви усилия и без това лустро от чар той изглеждаше… празен. Като куха статуя, чиито липсващи очи разкриват тъмнината отвътре.

— Я ми кажи, Клариса… майка ти някога говорила ли ти е за мен?

— Казваше ми, че баща ми е мъртъв. — Не казвай нищо друго , предупреди се тя сама, но в същото време беше сигурна, че той ще прочете дори неизречените думи в очите й. И ми се иска да беше казала истината.

— И никога не ти е казвала, че си различна? Особена?

Клеъри преглътна и върхът на острието се заби малко по-дълбоко. Към гърдите й потече нова струйка кръв.

— Никога не ми е казвала, че съм ловец на сенки.

— И знаеш ли защо майка ти ме изостави? — попита Валънтайн, като погледна над протегнатия право в лицето й меч.

Сълзи задавиха Клеъри.

— Мислиш, че е било само заради една причина?

— Тя ме обвини — продължи той, сякаш Клеъри не беше казала нищо, — че съм превърнал първото й дете в чудовище. Изостави ме, за да не мога да направя същото и с второто. С теб. Но вече беше късно.

Студът по гърлото й, в крайниците й, беше толкова нетърпим, че тя без малко не започна да трепери. Сякаш Мечът я бе превърнал в лед.

— Никога не би казала такова нещо — прошепна Клеъри. — Джейс не е чудовище. Нито пък аз.

— Аз не говоря за…

Люкът над главите им рязко се отвори и две сенки се спуснаха от дупката, приземявайки се точно зад Валънтайн. В първата, за голямо свое облекчение, Клеъри разпозна Джейс, който се спускаше като стрела, изстреляна от лък, уверена в своята цел. Той се приземи ловко и уверено.

В едната си ръка държеше някаква окървавена стоманена подпора, с отчупен заострен край.

Втората фигура се приземи до Джейс със същата лекота, макар и не така грациозно. Клеъри видя очертанията на слабо момче с тъмна коса и си помисли, че сигурно е Алек. Но веднага щом то се изправи, тя видя познатото лице и осъзна кой бе това.

Тя забрави Меча, студа, болката в гърлото си, забрави всичко.

— Саймън!

Саймън погледна към нея от другия край на помещението. Очите им за миг се срещнаха и Клеъри се надяваше той да успее да разчете по лицето й невероятното облекчение, което я беше обзело. Сълзите, които с мъка бе удържала досега, потекоха по лицето й, дори не се и опита да ги избърше.