Касандра Клеър - Град от пепел

— Не!

— Ти си същият като мен — не е никак чудно, нали? Та ние сме баща и син, защо да не си приличаме?

— Не! — Джейс протегна ръка и сграбчи извитата, стърчаща от стената метална подпора, която със силен пукот остана в ръката му. Нащърбените й краища бяха остри като бръснач. — Аз не съм като теб! — извика той и заби подпората право в гърдите на баща си.

Валънтайн отвори уста. Залитна назад, краят на подпората стърчеше от гърдите му. За момент съзнанието на Джейс беше завладяно от една-единствена мисъл. Сбърках, наистина е той. Но после Валънтайн като че ли се разпадна. Въздухът се изпълни с мирис на изгоряло, а тялото на Валънтайн се превърна в пепел, която студеният вятър отвя.

Джейс сложи ръка на рамото си. Кожата, където бе прогорена руната на безстрашието, пареше на допир. Обзе го силно чувство на слабост.

— Аграмон — прошепна той и падна на колене върху пътеката.

Джейс остана само няколко мига така коленичил на пода, докато пулсът му започна да се забавя, но те му се сториха цяла вечност. Когато най-после се изправи, краката му се бяха вкочанясали от студ. Върховете на пръстите му бяха посинели. Въздухът продължаваше да мирише на изгоряло, макар че от Аграмон нямаше и следа.

Все още с металната подпора в ръка, Джейс се отправи към стълбата в края на пътеката. Усилието от спускането надолу с една ръка проясни главата му. Той скочи от последното стъпало и се озова на друга тясна пътека, която водеше покрай една широка метална камера. Тук имаше дузина други пътеки, които минаваха покрай стените и множество тръби и съоръжения. От тръбите се чуваха кънтящи звуци, като от време на време някоя от тях току просвирваше, сякаш през нея минаваше пара, въпреки че наоколо продължаваше да цари лют студ.

В що за място си се настанил, татко , помисли си Джейс. Оскъдният промишлен интериор на кораба никак не се връзваше със стила на Валънтайн, който той познаваше. Валънтайн, който бе придирчив дори към кристала, от който беше направена гарафата му. Джейс се огледа наоколо. Вътрешността на кораба наподобяваше огромен лабиринт. Нямаше начин да разбере в коя посока трябва да върви. Той се обърна, за да се спусне по следващата стълба и тогава забеляза тъмночервено петно на металния под.

Кръв. Джейс я потърка с върха на ботуша си. Още беше влажна, леко лепкаво. Прясна кръв. Пулсът му се ускори. Малко по-надолу по пътеката видя друго кърваво петно, а още по-нататък и още едно, като трошици, указващи пътя във вълшебна приказка.

Джейс тръгна по следите на кръвта, ботушите му отекваха по металната пътека. Тези кървави следи бяха особени, нищо не показваше, че е имало бой, а по-скоро, че някой е бил влачен и кръвта му се е стичала по пътеката…

Стигна до очукана и огъната черна метална врата, чиято боя бе напукана и металът отдолу проблясваше.

На бравата имаше кървави отпечатъци от ръка. Джейс хвана по-здраво подпората и бутна вратата.

Удари го вълна от още по-студен въздух и за момент трябваше да задържи дъха си. Помещението беше празно, ако не се броеше металната тръба, която минаваше покрай една от стените и едно нещо в ъгъла, което приличаше на скупчени чували. От амбразурата високо в стената влизаше слаба светлина. Когато Джейс внимателно пристъпи напред, светлината от амбразурата попадна върху купчината в ъгъла и той разбра, че това все пак не са торби с боклуци, а тяло.

Сърцето на Джейс започна да хлопа като незатворена врата по време на буря. Металният под лепнеше от кръв. Докато прекосяваше помещението, ботушите му едва се отлепяха с грозен вакуумен звук. Той се наведе над свитата фигура в ъгъла. Някакво момче, с тъмна коса, с джинси и прогизнала от кръв синя тениска.

Джейс хвана тялото за рамото и го дръпна. Като безволева марионетка то се остави да бъде обърнато, кафявите очи гледаха невиждащо нагоре. Джейс затаи дъх. Това беше Саймън. Беше бял като платно. В основата на гърлото му зееше грозна рана, двете му китки бяха разрязани.

Джейс се свлече на колене, все още държейки Саймън за рамото. Обзе го отчаяние при мисълта за Клеъри, за болката, която щеше да изпита. Спомни си за начина, по който беше стискала ръката му, толкова сила имаше в тези малки пръсти. Намери Саймън. Знам, че ще го намериш.

И той го намери. Ала твърде късно.

Когато Джейс беше на десет години, баща му му беше обяснил всички начини за убиване на вампири. Да ги пронижеш с кол или да отрежеш главите им и да ги запалиш. Да ги оставиш на слънце, докато се превърнат в пепел. Или да им изцедиш кръвта. За да живеят, на тях им трябва кръв, за тях това е гориво също като бензина за колите.