Касандра Клеър - Град от пепел

Буца заседна в гърлото на Алек, която не му позволи да отговори. Винаги се получаваше така, когато беше с Магнус. Сърцето му се изпълваше с болка или жал и щом понечеше да каже нещо значително или истинско, това чувство се надигаше и не му позволяваше да говори.

— Трябва да се върна на кораба — каза накрая той.

Магнус бе твърде уморен и нямаше сили дори да се ядоса.

— Бих ти помогнал — рече той. — Но не мога. Разбиването на защитата на кораба беше достатъчно трудно. Валънтайн използва много, много силна демонична магия. Но когато ти падна във водата, трябваше да направя бързо заклинание на пикапа, за да не потъне, когато загубя съзнание. А аз ще загубя съзнание, Алек. Въпрос на време е. — Той прокара ръка по очите си. — Не исках да се удавиш — каза той. — Магията ще трае достатъчно дълго, за да можеш да върнеш пикапа на сушата.

— Аз… нямах представа. — Алек погледна Магнус, който беше на триста години, но времето сякаш не го беше докоснало и той все още изглеждаше на деветнайсет. Сега кожата около очите и устата му бе прорязана от дълбоки бръчки. Косата му беше провесена над челото, а отпуснатите му рамене не бяха обичайната му безгрижна стойка, а белег на истинска умора.

Алек протегна ръце. Те бяха бледи на лунната светлина, набръчкани от водата и осеяни с дузина сребристи белези. Магнус сведе поглед към тях, а после отново погледна Алек и по лицето му се изписа объркване.

— Вземи ръцете ми — каза Алек. — И силата ми. Толкова, колкото ти е необходимо, за да… за да се съхраниш.

Магнус не помръдна.

— Нали трябваше да се върнеш на кораба?

— Трябва да се боря — каза Алек. — Но нали и ти правиш същото? Ти участваш в битката точно както и ловците на сенки на кораба… и знам, че можеш да вземеш от силата ми, чувал съм, че магьосниците могат това, и аз ти я предлагам. Вземи я. Твоя е.

Валънтайн се усмихна. Беше облечен в черната униформа на ловците на сенки и носеше метални ръкавици, които приличаха на черупки на черни насекоми.

— Сине.

— Не ме наричай така — каза Джейс и усети, че ръцете му започват да треперят. — Къде е Клеъри?

Валънтайн продължаваше да се усмихва.

— Тя ме предизвика — каза той. — Трябваше да й дам урок.

— Какво си й направил?

— Нищо. — Валънтайн се приближи до Джейс, достатъчно близо, за да може да го докосне, ако решеше да протегне ръката си. Но не го направи. — Нищо, от което да не може да се възстанови.

Джейс стисна ръката си в юмрук, за да не види баща му, че трепери.

— Искам да я видя.

— Сериозно? При всичко, което се случва там горе? — Валънтайн вдигна поглед, сякаш за да види през дупката на кораба клането на палубата. — Мислех, че искаш да се биеш редом с тези от твоите приятели ловци на сенки, които все още са останали живи. Жалко, че усилията им са напразни.

— Няма как да знаеш това.

— Знам го. За всеки един от тях мога да призова хиляда демони. И най-добрият нефилим не може да устои на тяхното числено превъзходство. Какъвто беше случаят с горката Имоджин — добави Валънтайн.

— Откъде знаеш…

— Аз виждам всичко, което се случва на моя кораб. — Валънтайн присви очи. — Знаеш, че тя умря по твоя вина, нали?

Джейс шумно си пое въздух. Усети как сърцето му така силно бие, сякаш ще изскочи от гърдите му.

— Ако не беше ти, никой от тях не би дошъл на кораба. Знаеш, че дойдоха да спасят теб. Ако беше само за двамата долноземци, не биха си направили труда.

Джейс почти беше забравил.

— Саймън и Мая…

— О, те са мъртви. И двамата. — Гласът на Валънтайн звучеше небрежно, почти нежно. — Колко хора трябва да умрат, Джейс, за да видиш истината?

Джейс имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Рамото му гореше от болка.

— Вече водихме този разговор. Грешиш, татко. Може би си прав за демоните, може да си прав дори за Клейва, но това не е начинът…

— Имах предвид кога ще проумееш, че си същият като мен?

Независимо от студа Джейс започна да се поти.

— Какво?

— Ти и аз сме еднакви — каза Валънтайн. — Както ти казах и преди, ти си това, което съм направил от теб, а аз направих от теб свое копие. Ти имаш моята арогантност. Имаш моята смелост. И притежаваш онова качество, което кара другите да дадат живота си за теб, без дори да питат защо.

Някакъв дълбок вътрешен глас се обади у Джейс. Нещо, което той сякаш знаеше или беше забравил… рамото му гореше .

— Не искам хората да дават живота си за мен.

— Напротив. Искаш. Харесва ти мисълта, че Алек и Изабел са готови да умрат за теб. А също и сестра ти. Инквизиторката умря за теб, нали Джонатан? А ти стоеше там и го допусна…