Касандра Клеър - Град от пепел

Падането на Джейс внезапно спря, когато се удари в една твърда метална повърхност, толкова силно, че чак зъбите му изтракаха. Той се закашля, усети вкуса на кръв в устата си и мъчително се изправи на крака.

Намираше се на една гола метална пътека, боядисана в матово зелено. Отвътре корабът беше кух, една голяма ехтяща метална камера с тъмни, огънати стени. Той вдигна поглед и видя високо горе, през една опушена дупка в корпуса, тънка ивица от звездното небе.

Вътрешността на кораба беше прорязана от лабиринт от пътечки и стълби, които сякаш не водеха до никъде и се увиваха една в друга като червата на огромна змия. Беше леденостудено. Джейс виждаше как дъхът му се кълби на бели облаци, когато издиша. Светлината беше много слаба. Той се вгледа в сенките, после посегна към джоба си и извади от там камъка с магическата светлина. Разля се бяла светлина и прогони полумрака. Пътеката беше дълга, завършваща със стълба, която водеше до по-долно ниво. Джейс тръгна по нея и внезапно нещо блесна в краката му.

Наведе се. Беше някакво стили. Той се огледа изпитателно наоколо, сякаш очакваше някой да изскочи от сенките. Как по дяволите това стили се бе озовало тук? Той внимателно го вдигна. Всички стилита излъчваха нещо като аура, призрачен отпечатък на личността на своя притежател. Джейс болезнено трепна, когато разпозна притежателя на това стили. Клеъри.

Внезапно тишината бе нарушена от тих смях. Джейс се завъртя, като междувременно пъхаше стилито в колана си. В блясъка на магическата светлина той видя някаква тъмна фигура, застанала в края на пътеката. Лицето беше скрито в сянка.

— Кой е там? — извика той.

Отговор не последва, а само усещането, че някой му се надсмива. Ръката на Джейс машинално посегна към колана, но при падането си бе изпуснал серафимската кама. Беше невъоръжен.

Но как го беше учил баща му да постъпва в такива ситуации? Използвано правилно, всяко нещо би могло да послужи за оръжие. Той бавно се приближи към фигурата, очите му обходиха заобикалящите го предмети — една подпора, на която можеше да се набере и да ритне противника; някакво подхвърлено парче метал, което можеше да хвърли срещу противника си и острието да се забие в него. Всички тези варианти минаха през главата му за част от секундата, през което време силуетът в другия край на пътеката се обърна, бялата му коса блесна на магическата светлина и Джейс го позна.

Замръзна на място.

— Татко? Ти ли си?

Първото, което Алек изпита, беше вледеняващ студ. Второто — че не може да диша. Той се помъчи да си поеме въздух и тялото му се сгърчи. С усилие се надигна и седна, а от дробовете му излезе мръсна речна вода, от която отново му се догади.

Най-после дишането му се възстанови, макар дробовете му да горяха като огън. Изстена и се огледа наоколо. Беше седнал върху нагъната метална платформа — не, намираше се върху каросерията на някакъв пикап, който плаваше насред реката. Косата и дрехите му бяха прогизнали от студената вода. А срещу него седеше Магнус Бейн и го гледаше с кехлибарените си котешки очи, които блестяха в тъмнината.

Зъбите на Алек затракаха.

— Какво… какво се случи ?

— Опита се да изпиеш Ийст Ривър — рече Магнус, а Алек сякаш чак сега забеляза, че и неговите дрехи бяха мокри, прилепнали към тялото му като черна втора кожа. — Аз те извадих.

Алек усещаше главата си натежала. Попипа колана си за стилито, но него го нямаше. Опита се мислено да възстанови последните събития — кораба, битката с демоните; падащата Изабел и Джейс, който я подкрепи; кръв, навсякъде под краката, нападението на демоните…

— Изабел! Тя слизаше надолу, когато аз паднах…

— Тя е добре. Успя да се добере до една лодка. Видях я. — Магнус посегна към главата на Алек. — Но затова пък ти, изглежда, имаш мозъчно сътресение.

— Трябва да се върна и да се бия. — Алек отблъсна ръката му. — Ти си магьосник. Не можеш ли, знам ли и аз, да ме пренесеш отново на кораба или нещо такова? А през това време да оправиш мозъчното ми сътресение?

Магнус, чиято ръка увисна във въздуха, се облегна на стената на каросерията. На светлината на звездите очите му блестяха, зелени и златисти, твърди и плоски като бижута.

— Извинявай — каза Алек, като се сети как може да е прозвучал. Но все пак за Магнус би трябвало да е очевидно, че връщането на кораба е най-важното нещо сега. — Знам, че не си длъжен да ни помагаш… че ни правиш услуга…

— Престани. Не ти правя услуга, Алек. Правя това за теб, защото… е, ти защо мислиш, че го правя?