Касандра Клеър - Град от пепел

Джейс се спусна към Изабел точно когато тя залитна напред. Камшикът се изплъзна от ръката й, докато той я подхващаше и несръчно я притисна към себе си. Не можеше да види колко отрова имаше по нея. По-голямата част беше по якето й, но няколко капки бяха попаднали и по шията и там кожата гореше и цвърчеше. Тя едва доловимо изохка — Изабел, която никога не показваше, че я боли.

— Ще се погрижа за нея — каза Алек, който хвърли оръжието си и хукна да помогне на сестра си. Внимателно взе Изабел от ръцете на Джейс и нежно я положи на палубата. Коленичи до нея със стили в ръка и вдигна поглед към Джейс. — Дръж ги надалеч, докато я излекувам.

Джейс не можеше да откъсне очи от Изабел. От шията й се стичаше кръв върху якето и мокреше косата й.

— Трябва да я махнем от кораба — каза с пресипнал глас той. — Ако остане тук…

— Ще умре ли? — Алек прокара колкото можеше по-внимателно върха на стилито по кожата на сестра си.

— Всички ще умрем. Те са твърде много. Ще ни изтребят. Инквизиторката заслужаваше смъртта си заради това… всичко стана по нейна вина.

— Един демон скорпион се опита да ме убие — рече Джейс, като се чудеше защо разказва това, защо защитава някого, когото мрази. — Инквизиторката застана между него и мен. Спаси живота ми.

— Наистина ли? — В гласа на Алек се долавяше смайване. — Защо?

— Предполагам е решила, че си е заслужавало да ме спаси.

— Но тя винаги… — Алек не довърши, по лицето му се изписа тревога. — Джейс, зад теб… двама от тях…

Джейс светкавично се обърна. Два демона се приближаваха към него: един ненаситен с тяло, подобно на алигатор и остри зъби, скорпионоподобната му опашка се извиваше над гърба му, и един древак, чиято мъртвешки бледа червясала плът блестеше на лунната светлина. Джейс чу как Алек диша тревожно зад него, после Самандириъл полетя от ръката му и образува сребърна диря във въздуха. Камата откъсна опашката на ненаситния, точно под увисналата торбичка с отрова в края на дългото му жило.

Ненаситният изрева. Объркан, древак демонът се обърна… и торбичката с отрова го фрасна в лицето, пръсна се и се изля върху него. Той издаде един-единствен безпомощен вик и се строполи на земята с глава, разядена почти до костта. По палубата се разхвърчаха кръв и отрова, а древак се изпари. Ненаситният, с бликаща от опашката му кръв, се провлече няколко крачи напред, преди на свой ред и той да изчезне.

Джейс се наведе и внимателно вдигна Самандириъл. Металната палуба продължаваше да цвърчи там, където беше паднала отровата на ненаситния, като образуваше по нея малки дупчици, подобно на тези в сиренето.

— Джейс. — Алек се бе изправил на крака, като държеше бледата, но изправена Изабел за ръка. — Трябва да изведем Изабел оттук.

— Добре — рече Джейс. — Ти я изведи. Аз ще се справя с това.

— С кое? — попита объркано Алек.

— С това — каза Джейс и посочи. През дима и пламъците нещо се носеше към тях, нещо огромно, извито и плътно. Поне пет пъти по-голям от останалите демони на кораба, тялото му беше покрито с люспи, с много крайници, всеки от които завършваше с остри хищнически нокти. Краката му бяха като на слон, огромни и широки. Когато се приближи, Джейс видя, че главата му беше като на огромен комар с фасетъчни очи и висящ кървавочервен хобот.

Алек шумно си пое въздух.

— Какво, по дяволите, е това?

Джейс помисли за момент.

— Нещо голямо — каза накрая той. — Много голямо.

— Джейс…

Джейс се обърна и погледна Алек, а после и Изабел. Нещо в него му подсказваше, че може би ги вижда за последен път, но при все това не изпитваше страх за себе си. Искаше му се да им каже нещо, може би, че ги обича, че всеки от тях за него е по-ценен от хиляди реликви на смъртните и могъществото, което могат да дадат. Но думите не идваха.

— Алек — чу той собствения си глас. — Тръгвай с Изабел към стълбата сега или всички ще умрем.

Алек срещна погледа му и го задържа за миг. После кимна и бутна Изабел, която още се дърпаше, към релинга. Той й помогна да се качи на него и да се прехвърли от другата страна. Джейс с облекчение видя как тъмната й глава се скри, докато тя се спускаше по стълбата. А сега и ти, Алек , помисли си той. Върви.

Но Алек не тръгваше. Изабел, която вече не се виждаше, изпищя пронизително, когато брат й скочи от релинга обратно на палубата на кораба. Неговата алебарда все още лежеше на палубата, там, където я беше захвърлил. Той грабна оръжието си и тръгна към Джейс, за да посрещнат двамата приближаващия се демон.