Касандра Клеър - Град от пепел

Отвъд нея цареше хаос. Тъмни фигури сновяха напред-назад по палубата, демони се катереха по рухналите тела, а въздухът бе изпълнен с дим и писъци. Той се помъчи да разпознае някого в мелето. Къде беше Алек? Изабел?

— Джейс! — Инквизиторката тичаше след него, лицето й се беше изопнало от страх. — Джейс, нямаш оръжие, вземи поне…

Тя бе прекъсната от внезапната поява на един демон, който изскочи от тъмнината точно пред Джейс, също като айсберг, извисяващ се заплашително пред кораб. Той бе по-различен от съществата, които бе видял тази нощ; този имаше сбръчканото лице и ловките ръце на огромна маймуна, но в същото време и дългата, покрита с шипове опашка на скорпион. Очите му бяха кръгли и жълти.

Той изсъска през счупените си, подобни на игли зъби и преди Джейс да успее да се отдръпне, демонът стрелна напред с бързината на нападаща кобра опашката си. Джейс видя острото като игла жило, носещо се към лицето му…

И за втори път тази нощ една сянка застана между него и смъртта. С дълъг нож в ръка, инквизиторката се хвърли пред Джейс, за да го предпази, и скорпионското жило се заби в гърдите й. Тя извика, но остана изправена на крака. Демонът замахна отново с опашка, готвейки се за пореден удар… Но ножът на инквизиторката вече бе полетял от ръката й, целейки се право напред. Руните, гравирани по острието му, блеснаха, когато то прониза гърлото на демона. Със съскане, наподобяващо издишането на спукан балон, той започна да се свива в себе си, по опашката му премина спазъм, а после изчезна.

Инквизиторката се свлече на палубата. Джейс коленичи до нея, сложи ръка на рамото й и я обърна по гръб. През сивата й блуза бликаше кръв. Лицето й беше неподвижно и жълто и за миг Джейс си помисли, че е мъртва.

— Инквизиторке? — Той не можа да произнесе малкото й име, дори и сега.

Клепачите й трепнаха. Имоджин отвори очи, в които животът вече си отиваше. С огромно усилие тя му кимна да се приближи. Той се наведе по-ниско над нея, достатъчно близо, за да чуе шепота й в ухото си и последното й издихание…

— Какво? — попита объркано Джейс. — Какво означава това?

Не последва отговор. Инквизиторката се бе отпуснала на палубата, очите й бяха широко отворени и втренчени, а устата й — извита в нещо като усмивка.

Джейс седна на петите си вцепенен. Тя беше мъртва. Умря вместо него.

Изведнъж някой го сграбчи за рамото и го изправи на крака. Джейс посегна към колана си, но разбра, че няма оръжие, и се завъртя… Погледът му срещна познати сини очи, които го гледаха невярващо.

— Ти си жив — рече Алек. Три кратки думи, но пропити с толкова много чувство.

По лицето му бе изписано облекчение, както и умора. Независимо от студения въздух, черната му коса беше полепнала по бузите и челото от пот. Дрехите и кожата му бяха изцапани с кръв и ръкавът на защитното му яке беше разпорен по дължина, сякаш нещо остро го беше раздрало. В дясната си ръка стискаше окървавена алебарда, а в другата — блузата на Джейс.

— Така изглежда — съгласи се Джейс. — Но няма да е за дълго, ако не ми дадеш някакво оръжие.

Алек се огледа набързо, пусна Джейс, измъкна една серафимска кама от колана си и му я подаде.

— Ето — рече той. — Казва се Самандириъл.

Джейс едва бе взел камата и някакъв средно голям древак демон се втурна към тях, като злобно съскаше. Джейс вдигна Самандириъл, но Алек вече се беше справил със съществото, като го бе промушил с алебардата.

— Добро оръжие — каза Джейс, но Алек се бе загледал покрай него към свитата сива фигура на палубата.

— Това инквизиторката ли е? Тя да не би…?

— Мъртва е — каза Джейс. Алек стисна зъби.

— Отървахме се. Какво се случи?

Джейс понечи да отговори, но в този миг бе прекъснат от силен вик:

— Алек! Джейс!

Беше Изабел, която тичаше към тях през смрадта и дима. Тя бе облечена в плътно прилепнало тъмно яке, изцапано с жълтеникава кръв. Златни верижки висяха с магически руни около китките и глезените й, а камшикът й се виеше около нея като електрическа жица. Тя протегна ръце.

— Джейс, мислехме…

— Не. — Нещо накара Джейс да отстъпи назад, за да се предпази от допира й. — Целият съм покрит с кръв, Изабел. Недей.

По лицето й пробяга нещо като обида.

— Но ние всички те търсехме — мама и татко, те…

— Изабел! — извика Джейс, но беше твърде късно: Огромен паякообразен демон беше скочил върху нея откъм гърба й, като пръсна жълта отрова през зъбите си. Изабел извика, когато отровата я изгори, а камшикът й със светкавична скорост изплющя и разцепи демона на две. Двете половини тупнаха с глух удар на палубата и изчезнаха.