Касандра Клеър - Град от пепел

— Ела с мен.

Ръката настойчиво го дърпаше за ръкава.

— Трябва да отида при Люк. Той е ранен. — Той рязко дръпна ръката си. — Пусни ме.

— О, в името на ангела… — Фигурата го пусна и посегна да махне качулката си, разкривайки така едно тясно бяло лице и сиви очи, които блестяха като късчета диамант. — Ще направиш ли най-сетне това, което ти се казва, Джонатан?

Беше инквизиторката.

Въпреки главозамайващата скорост, с която летяха, Клеъри би сритала Валънтайн, ако можеше. Ала той я държеше в желязна прегръдка. Тя риташе с крака, но въпреки цялото й усилие, успяваше да улучи само въздуха.

Когато демонът внезапно се наклони и зави, тя извика, а Валънтайн се засмя. После минаха през тесен метален тунел и се озоваха в едно по-голямо помещение. Вместо най-безцеремонно да ги пусне да паднат, летящият демон внимателно ги остави на пода. За най-голяма изненада на Клеъри, Валънтайн я пусна. Тя се отскубна от него, запрепъва се към средата на помещението, като объркано се оглеждаше. Намираха се в голямо хале, явно бившето машинно отделение. Изцапани с грес мотори се редяха покрай стените — явно бяха преместени там, за да се образува голямо свободно пространство в средата. Подът беше от дебел черен метал, осеян с мръсни тъмни петна.

Насред празното пространство имаше четири корита, достатъчно големи, за да се изкъпе в тях куче. Вътрешността на първите две корита беше изцапана с тъмни ръждивокафяви петна. Третото беше пълно с тъмночервена течност, а четвъртото бе празно.

Зад коритата имаше сандък. Върху него бе метната тъмна кърпа. Когато се приближи, тя видя, че върху кърпата бе поставен сребърен меч, който проблясваше с тъмно, почти черно сияние, подобно на мрачна нощ.

Клеъри се завъртя и се втренчи във Валънтайн, който спокойно я наблюдаваше.

— Как можа да го направиш? — попита тя. — Как можа да убиеш Саймън? Той беше само едно… той беше само едно момче, най-обикновен човек…

— Той не беше човек — каза Валънтайн със своя кадифен глас. — Той се бе превърнал в чудовище. Ти просто не можеше да го видиш, Клариса, защото имаше образа на приятел.

— Той не беше чудовище. — Тя леко се приближи до Меча. Той изглеждаше огромен, тежък. Запита се дали би могла да го вдигне, а дори и да успееше, щеше ли да има силите да го размаха? — Въпреки всичко той си оставаше Саймън.

— Не си мисли, че не ти съчувствам — каза Валънтайн. Той стоеше неподвижно в светлината на един лъч, който падаше от люка на тавана. — Изпитах същото, когато Лушън бе ухапан.

— Да, той ми разказа — сопна му се тя. — Дал си му кама и си му казал да се самоубие.

— Това беше грешка — каза Валънтайн.

— Поне си признаваш…

— Трябваше лично да го убия. Това щеше да докаже, че е означавал нещо за мен.

Клеъри поклати глава.

— Но не е означавал. Теб никога не те е било грижа за някого. Дори и за майка ми. Дори и за Джейс. Били са за теб просто обекти, които си считал за своя собственост.

— А нима любовта не е това, Клариса? Чувство за собственост? „Мой си е моят любим, а аз съм негова“, както се казва в „Песен на песните“.

— Не. И не ми цитирай Библията. Не мисля, че я разбираш. — Тя се приближи още повече към сандъка и от това разстояние можеше да достигне дръжката му. Пръстите й бяха влажни от пот и тя скришом ги изтри в джинсите си. — Смисълът тук е, че не просто притежаваш някого, но че и ти също му се отдаваш. Съмнявам се, че ти някога си дал нещо на някого. Освен може би кошмари.

— Да се отдадеш на някого? — Тънката му усмивка не трепна. — Както ти си се отдала на Джонатан?

Ръката й, с която бе посегнала към Меча, се сви в юмрук. Тя я отдръпна и я притисна към гърдите си, като го гледаше невярващо.

— Какво?

— Мислиш, че не виждам как се гледате един друг? Как той произнася името ти? Дори да мислиш, че съм лишен от чувства, това не означава, че съм сляп за чувствата на другите. — Гласът на Валънтайн беше хладен, всяка дума се забиваше като ледена игла. — Предполагам, че вината е наша, моя и на майка ти, задето ви държахме толкова дълго разделени и вие не успяхте да развиете помежду си така характерната дистанция между брат и сестра.

— Не знам за какво говориш. — Зъбите на Клеъри затракаха.

— Мисля, че бях достатъчно ясен. — Той се бе преместил извън обсега на светлината. Лицето му попадаше в сянка. — Видях Джонатан след срещата му с демона на страха. Той му се явил в твоя образ. Това ми казва всичко, което ми е нужно да знам. Най-големият страх в живота на Джонатан е любовта, която изпитва към сестра си.