Касандра Клеър - Град от пепел

— Същата си като майка си, Клариса — каза той. — Какви ги вършиш пък сега?

Клеъри болезнено се изправи на крака. Устата й беше пълна със солена кръв от мястото, където беше разранена устната й. Когато погледна към Валънтайн, тлеещият гняв избуя като отровно цвете в гърдите й. Този човек, баща й, беше убил Саймън и го беше оставил мъртъв на пода като ненужен боклук. Мислеше си, че и преди е мразела хора; грешеше. Това беше истинска омраза.

— Върколачката — продължи намръщено Валънтайн, — къде е тя?

Клеъри се наведе напред и изплю напълнилата устата й кръв върху обувките му. Той възкликна от отвращение и изненада и отстъпи назад, като вдигна камата в ръката си и за миг Клеъри видя неприкрития гняв в очите му и си помили, че наистина ще го направи, наистина ще я убие ей тук, както се беше сгърчила в краката му, за това, че бе изцапала обувките му.

Но той бавно свали камата. Без да промълви и дума, той я прескочи и се втренчи през дупката, която тя бе направила в стената. Клеъри бавно се обърна, очите й зашариха по пода, докато го видя. Стилито на майка й. Тя посегна към него, затаила дъх…

Но в този миг Валънтайн се обърна и я видя. С една крачка той прекоси помещението и изрита стилито така, че тя да не може да го достигне. То се завъртя по металния под и падна през дупката в стената. Притворила очи, Клеъри почувства загубата на стилито като повторна загуба на майка си.

— Демоните ще открият долноземската ти приятелка — каза Валънтайн със своя студен, кротък глас, докато пъхаше серафимската кама в ножницата на кръста си. — Няма къде да избяга тук. Никой от вас няма да се измъкне. А сега ставай, Клариса.

Клеъри бавно се изправи на крака. Цялото тяло я болеше от ударите, на които го беше подложила. Миг по-късно извика от изненада, когато Валънтайн я хвана за раменете и я обърна така, че да бъде с гръб към него. Той подсвирна; висок, пронизителен и неприятен звук. Въздухът над него се раздвижи и тя чу грозния плясък на кожени криле. С лек вик Клеъри се опита да му се изплъзне, но Валънтайн беше твърде силен. Крилата се увиха около тях и те бяха издигнати във въздуха, а Валънтайн я държеше в ръцете си така, сякаш наистина й беше баща.

Джейс се учудваше, че двамата с Люк още са живи. Недоумяваше как така още не са намерили смъртта си. Палубата на кораба беше цялата в кръв. Той самият беше целият покрит със слуз и секрет от демоните, а очите му пареха от кръв и пот. В горната част на дясната му ръка зееше дълбока рана от порязване, но нямаше време да чертае по кожата си лечителна руна. Всеки път, когато вдигнеше ръката си, го пронизваше остра болка.

Бяха успели да се вмъкнат в една ниша в металната стена на кораба и от този подслон се биеха с нападащите ги демони. Джейс вече беше използвал и двата си чакрама и сега му оставаха единствено последната серафимска кама и ножът, който беше взел от стаята на Изабел. Това не беше особено богат арсенал. Дори срещу неколцина демони не би се изправил така зле въоръжен, а сега имаше пред себе си цяла орда. Знаеше, че това би трябвало да го изплаши, но не чувстваше почти нищо — само отвращение от демоните, които не бяха част от този свят, и гняв към Валънтайн, който ги беше призовал тук. От друга страна, знаеше, че липсата на страх има и своите недостатъци. Той дори не се притесняваше от това колко много кръв е загубил от раната на ръката си.

Един паякообразен демон се хвърли фучейки към Джейс, като избълва жълтеникава отрова. Той се отдръпна, но не достатъчно бързо, за да се предпази от няколко капки отрова, които напръскаха блузата му. Съскайки, отровата разяде плата и той усети как сякаш дузина нажежени игли прогарят кожата му.

Паякообразният демон премлясна от задоволство и изпръска нова порция отрова. Джейс отново приклекна и отровата попадна върху един они демон, който идваше към него от другата му страна. Онито изпищя в агония и се обърна към паякообразния демон с извадени нокти. Двете чудовища се вкопчиха едно в друго и се затъркаляха по палубата.

Избълваната отрова накара останалите демони да се отдръпнат и образува бариера между тях и ловеца на сенки. Джейс можеше да си отдъхне за момент и се обърна към Люк, който бе до него. Люк беше почти неузнаваем. Ушите му бяха дълги и остри, като на вълк; беше дръпнал устни назад и оголил зъби, а ръцете му с издадени напред остри като ножове нокти бяха почернели от демонска кръв.

— Трябва да се доберем до релинга. — Гласът на Люк беше почти ръмжене. — Да се махнем от кораба. Не можем да убием всички. Може би Магнус…