Касандра Клеър - Град от пепел

— Някога и аз така си мислех — каза Мая. — Преди. Но не знаеш. Никога не знаеш.

Залитайки, Клеъри се изправи на крака. Якето на Джейс се беше смъкнало от раменете й, на гърба беше почти разкъсано. Тя го съблече машинално и го пусна на пода. Беше съсипано от десетките следи, оставени от острите нокти. Джейс ще се ядоса, че съм повредила якето му , помисли си тя. Ще трябва да му купя ново. Аз ще…

Изведнъж рязко си пое въздух. Чу силното думкане на собственото си сърце, но дори този звук й се стори някак чужд.

— Какво… се случи с него?

Мая още седеше коленичила на пода.

— Валънтайн ни отвлече и двамата — каза тя. — Окова ни и ни остави в едно помещение. После дойде въоръжен… с меч, дълъг и светъл, сякаш блестеше. Хвърли сребърен прах върху мен и аз не можах да се боря с него, а той… той прободе гърлото на Саймън. — Гласът й се сниши до шепот. — Той преряза и китките му и източи кръвта в някакви съдове. Неколцина от онези демонични същества бяха дошли с него и му помогнаха. После той просто остави Саймън да лежи като играчка, която е счупил и така развалена вече не му трябва. Аз пищях… но знаех, че е мъртъв. После един от демоните ме взе и ме донесе тук долу.

Клеъри притисна до устата си опакото на ръката си, притискаше я все повече и повече, докато не усети соления вкус на кръв. Тръпчивият вкус на кръвта, изглежда, разсея мъглата в мозъка й.

— Трябва да се махнем оттук.

— Не че имам против, но е очевидно. — Мая се изправи, като се олюляваше. — Няма изход от това помещение. Дори и за ловец на сенки. Може би ако ти беше…

— Ако бях какво? — попита припряно Клеъри, като оглеждаше квадратната им килия. — Джейс? Е, не съм. — Тя ритна стената, която отекна на кухо. Бръкна в джоба си и извади стилито. — Но затова пък имам други способности.

Тя опря върха на стилито в стената и започна да рисува. Линиите сякаш се изливаха от нея, черни като въглени, горещи като гнева й. Плъзгаше стилито по стената, отново и отново и от неговия връх се изливаха линии, подобни на пламъци. Когато се отдръпна запъхтяна, видя, че Мая я гледа с недоумение.

— Момиче, какво направи ?

Клеъри не знаеше какво точно. Стената изглеждаше сякаш беше изляла киселина върху нея. Металът около руната се бе изкривил и огънал като сладолед в слънчев ден. Тя отстъпи назад, гледайки в недоумение как една дупка с размерите на топка се отваря в стената. Отвъд нея Клеъри видя стоманени подпори и много корабни метални чаркове. Ръбовете на дупката продължаваха да съскат, макар че тя бе спряла да се уголемява. Мая пристъпи напред и бутна встрани ръката на Клеъри.

— Чакай. — Клеъри внезапно се притесни. — Разтопеният метал… може да съдържа някакви токсични вещества.

Мая изсумтя.

— Аз съм от Ню Джърси. Родена съм сред токсични вещества. — Тя отиде до дупката и надникна в нея. — От другата страна има тясна метална пътека. — Ще се опитам да се промуша. — Тя се обърна и с бавни колебливи движения пъхна първо краката си през дупката. Със съсредоточена физиономия запровира тялото си през отвора, но изведнъж застина.

— Ох! Раменете ми се заклещиха. Ще ме бутнеш ли? — Тя протегна ръце.

Клеъри я хвана за раменете и я бутна. Лицето на Мая побеля, после почервеня — и изведнъж се изстреля като коркова тапа от бутилка шампанско. Тя изписка и изчезна.

Чу се тъп удар и Клеъри пъхна притеснено глава през дупката.

— Добре ли си?

Мая лежеше на тясната метална пътечка на около метър по-надолу. Бавно се претърколи и се опита да седне, но трепна от болка.

— Глезенът ми… но ще се оправя — добави тя, като видя лицето на Клеъри. — Знаеш, че на нас върколаците бързо ни минава.

— Знам. Добре, сега е мой ред. — Стилито на Клеъри неприятно пристискаше корема й, когато се наведе и се приготви да се провре през дупката след Мая. Да скочи върху пътеката, я плашеше, но не толкова, колкото представата да стои в някакъв склад в очакване на това, което щеше да й се случи. Тя се завъртя по корем и провря краката си в дупката…

И нещо я сграбчи за гърба на блузата и я дръпна нагоре. Стилито падна от колана й и издрънча на пода. Тя ахна от внезапния шок и болка; деколтето се вряза в гърлото й и я задуши. Миг по-късно я пуснаха. Тя тупна на пода, коленете й се удариха в метала с глух звук. Гадеше й се, тя се търкулна по гръб и погледна нагоре, досещайки се какво ще види.

Над нея стоеше изправен Валънтайн. В едната си ръка държеше серафимска кама, която блестеше с ослепително бяла светлина. Другата му ръка, с която бе хванал гърба на блузата й, беше свита в юмрук. Бялото му лице бе изкривено в подигравателна гримаса.