Касандра Клеър - Град от пепел

Над него се появи някаква глава, която се очертаваше на фона на небето. Беше Люк, който бе достигнал края на стълбата. Той с мъка се покатери през релинга и тупна до него. После сведе поглед към Джейс.

— Добре ли си?

— Добре съм. — Джейс се изправи на крака. Трепереше. На кораба беше студено, по-студено, отколкото във водата… а бе и без яке. Беше го дал на Клеъри.

Джейс се огледа наоколо.

— Тук някъде има врата, през която се влиза в кораба. Миналия път я намерих. Да се поразходим из палубата и да я потърсим.

Люк тръгна напред.

— Нека аз да вървя отпред — добави Джейс, като пристъпи пред него. Люк отстъпи с безкрайно озадачен поглед и като че ли се канеше да каже нещо, но после мина до Джейс, когато достигнаха извитата кърма — мястото, където Джейс бе стоял с Валънтайн предната нощ. Той долавяше кроткото плискане на водата в носа на кораба, там някъде долу.

— Какво ти каза баща ти, когато се видяхте с него? — попита Люк. — Какво ти обеща?

— Ами, нали се сещаш. Обичайното. Доживотно снабдяване с билети за голф. — Джейс говореше небрежно, но споменът го пронизваше по-дълбоко, отколкото студът. — Уверяваше ме, че нищо лошо няма да се случи на мен и на хората, на които държа, ако напусна Клейва и се върна с него в Идрис.

— Смяташ ли… — Люк се поколеба. — Мислиш ли, че той ще нарани Клеъри, за да ти отмъсти?

Стигнаха до кърмата и докато завиваха, Джейс погледна към блестящия стълб на Статуята на свободата в далечината.

— Не. Мисля, че той я отвлече, за да ни накара да дойдем на кораба и за да разполага с коз. Това е всичко.

— Не съм сигурен, че има нужда от козове. — Люк говореше тихо и междувременно изваждаше кинжала си. Джейс се обърна да проследи погледа на Люк и за миг се втренчи, без да помръдне.

Откъм западната страна на кораба имаше черна дупка с формата на квадрат, която бе изрязана в металната палуба и в този миг от нея се кълбеше тъмен облак от чудовища. Джейс си спомни как миналия път стоеше тук, с Меча на смъртните в ръка, с ужас оглеждайки се втренчено наоколо, когато небето и морето се бяха превърнали в кипяща маса от кошмарни същества. Но сега демоните не бяха в далечината, а точно пред него, камара от пронизително врещящи чудовища: белите като кости раум демони, които ги бяха нападнали пред дома на Люк; демони они със зелени тела, широки усти и рога; дебнещите черни демони къри, паякообразни демони с осем ръце, завършващи с щипки и отровни зъби, подаващи се от очните им торбички. Джейс не можеше да ги изброи. Той посегна към Кемиъл и я измъкна от колана си, тя блесна в бяло и освети палубата. При вида й демоните изсъскаха, но никой от тях не отстъпи назад. Руната на безстрашието на плешката на Джейс започна да гори. Запита се колко ли демони би могъл да убие, преди тя да загуби действието си.

— Спри! Спри! — Ръката на Люк, сграбчила блузата на Джейс на гърба, го дърпаше назад. — Прекалено много са Джейс. По-добре да се върнем обратно към стълбата…

— Няма как. — Джейс се отскубна от хватката на Люк и посочи. — Отрязали са ни пътя и от двете страни.

Така беше. Една фаланга демони молох, с бълващи огън празни очи, бяха препречили пътя им за бягство.

Люк яростно изруга.

— Тогава скачай зад борда. Аз ще ги задържа.

— Ти скачай — отвърна Джейс. — На мен тук си ми е добре.

Люк отметна глава назад. Ушите му се изостриха и когато изръмжа на Джейс, устните му се дръпнаха назад и оголиха острите му като бръснач зъби.

— Ти… — Той не довърши, защото един демон молох се нахвърли върху него с протегнати нокти. Джейс небрежно и с лекота го промуши и той с рев залитна към Люк. Люк го сграбчи с хищните си нокти и го метна през борда. — Ти носиш руната на безстрашието, нали? — каза Люк, като се обърна към Джейс с очи, които горяха като кехлибар.

В далечината се чуваше плясък.

— Не грешиш — призна Джейс.

— Исусе — изфуча Люк. — Сам ли си я сложи?

— Не. Клеъри ми я постави. — Серафимската кама на Джейс разпори въздуха с белия си огън, два древак демона паднаха. Още няколко дузини се носеха към тях, размахали ръце с остри като ножове нокти. — Много е добра в това.

— Тийнейджъри — каза Люк, сякаш това бе най-неприличната дума, за която се сети, и се нахвърли срещу прииждащата орда.

— Мъртъв? — Клеъри гледаше Мая така, сякаш последната й говореше на непознат език. — Той не може да е умрял.

Мая нищо не каза, само я гледаше със своите тъжни, тъмни очи.

— Щях да разбера. — Клеъри изпъна рамене и притисна свитата си в юмрук ръка към гърдите си. — Щях да го усетя тук.