Касандра Клеър - Град от пепел

— Повикай баща си.

Изабел, така уплашена, както Алек не я бе виждал никога досега, кимна и излезе от стаята.

Мерис отиде при инквизиторката и сведе поглед към нея.

— Какво направи ли, Имоджин? — рече тя. — Подари победата на Валънтайн. Това направи.

— Не — задъхваше се инквизиторката.

— Когато заключи Джейс, ти знаеше точно какво е планирал Валънтайн. Отказа да позволиш на Клейва да се включи, за да не се намеси в твоите планове. Ти просто искаше да накараш Валънтайн да страда така, както той те е накарал някога. Искаше да му покажеш, че разполагаш с властта да убиеш сина му, така, както той уби твоя. Искаше да го унижиш.

— Да…

— Но Валънтайн не може да бъде унижен — рече Мерис. — От самото начало можех да ти кажа това. Никога не си го държала в ръцете си. Той само се престори, че обмисля предложението ти, за да е абсолютно сигурен, че няма да имаме време да поискаме подкрепление от Идрис. А сега е твърде късно.

Инквизиторката вдигна объркано поглед. Косата й се бе измъкнала от кока и висеше на кичури около лицето й. Изглеждаше по-човешки, отколкото някога я бе виждал Алек, но от това не ставаше по-приятна.

Тръпки го полазиха от думите на майка му: твърде късно.

— Не, Мерис — каза тя. — Още можем…

— Още можем какво ? — Гласът на Мерис се задавяше. — Да се обадим на Клейва? Не разполагаме нито с дните, нито с часовете, които ще са им необходими, за да дойдат тук. Ако ще се изправим срещу Валънтайн, а Господ ни е свидетел, че нямаме друг избор…

— Ще трябва да го направим сега — прекъсна я един дълбок глас. Зад Алек бе застанал Робърт Лайтууд и гледаше намръщено.

Алек се втренчи в баща си. От години не го беше виждал с бойно снаряжение, защото бе зает предимно с административни ангажименти, с управлението на дивизията и уреждане на отношения с долноземци. Като гледаше баща си в тежките, тъмни доспехи, с широката сабя, подаваща се иззад гърба му, Алек си спомни за времето, когато беше дете и баща му беше най-едрият, най-силният и ужасяващ мъж, когото можеше да си представи. И той още си беше ужасяващ. Алек не го беше виждал от онзи неловък момент в дома на Люк. Сега той се опита да улови погледа му, но Робърт гледаше Мерис.

— Дивизията е готова — каза Робърт. — Лодките чакат на пристанището.

Ръцете на инквизиторката зашариха около лицето й.

— Това няма да помогне — каза тя. — Не сме достатъчно хора… в никакъв случай няма да можем…

Робърт не й обърна внимание. Вместо това гледаше Мерис.

— Трябва да тръгнем час по-скоро — каза той, а в тона му се долавяше уважение, което липсваше, когато се обръщаше към инквизиторката.

— Но Клейвът… — започна инквизиторката. — Трябва да им кажем.

Мерис бутна телефона върху бюрото към инквизиторката с жест, нетърпящ възражение.

— Кажи им. Кажи им какво направи. Все пак това ти е работата.

Инквизиторката нищо не каза, само гледаше втренчено телефона, с ръка на устата.

Преди Алек да успее да изпита съжаление към нея, вратата се отвори и Изабел влезе, облечена в униформата на ловците на сенки, с дългия си златист камшик в едната ръка и с Нагина с дълга дървена дръжка — в другата. Тя се намръщи срещу брат си.

— Иди да се приготвиш — каза тя. — Тръгваме след броени минути.

Алек не се сдържа, ъгълчето на устата му се изви нагоре. Изабел винаги беше толкова непоколебима .

— Това за мен ли е? — попита той, като посочи меча в ръката й.

Изабел се дръпна от него.

— Вземи си своя!

Някои неща никога не се променят. Алек се отправи към вратата, но бе спрян от нечия ръка върху рамото си. Той вдигна изненадано поглед. Беше баща му, който гледаше към него и макар да не се усмихваше, по сбръчканото му и уморено лице се четеше гордост.

— Ако ти трябва меч, Александър, моят Гесрейм е в коридора. Ако искаш, вземи него.

Алек преглътна и кимна, но преди да успее да благодари на баща си, чу зад себе си гласа на Изабел:

— Заповядай, мамо — каза тя. Алек се обърна и видя как сестра му подава Нагина на майка им, която го взе и го превъртя с ловко движение.

— Благодаря, Изабел — рече Мерис и с движение, леко като на дъщеря си, сведе острието и го насочи право срещу сърцето на инквизиторката.

Имоджин Херондейл вдигна поглед към Мерис с празните, безжизнени очи на древна статуя.

— Ще ме убиеш ли, Мерис?

Мерис процеди през зъби.

— Грешиш — каза тя. — Сега се нуждаем от всеки ловец на сенки в града, в това число и от теб. Стани, Имоджин, и се приготви за битка. Отсега нататък аз ще се разпореждам тук. — Тя се усмихна ледено. — И първото нещо, което ще направиш, е да освободиш сина ми от конфигурацията Малачи.