Касандра Клеър - Град от пепел

Точно до големия месингов глобус въздухът бе затрептял като вода. Постепенно започна да се оформя някаква фигура, сякаш някой чертаеше с черна боя върху бяла канава, появи се силует на мъж с широки рамене. Картината трепереше твърде много, за да може Алек да види нещо друго, освен че мъжът е едър и има къса, бяла като сол коса.

— Валънтайн. — Инквизиторката изглеждаше изненадана, както се стори на Алек, въпреки че трябва да го беше очаквала.

Сега въздухът до глобуса затрептя още по-силно. Изабел ахна, когато мъжът излезе от трепкащия въздух, сякаш минаваше през водна завеса. Бащата на Джейс беше огромен мъж, висок над метър и осемдесет, с широки гърди и здрави, едри ръце, целите в мускули. Лицето му беше почти триъгълно, стесняващо се в твърда, остра брадичка. Би могъл да мине за красив, помисли си Алек, но това, което поразително го отличаваше от Джейс, бе липсата на бледозлатистата аура на сина му. Точно над лявото му рамо се виждаше дръжката на меч — Мечът на смъртните. И понеже нямаше нужда да се появява въоръжен, при положение че не присъства физически, явно го носеше, за да подразни инквизиторката. Ако тя изобщо можеше да бъде раздразнена повече.

— Имоджин — рече Валънтайн, тъмните му очи оглеждаха инквизиторката с подигравателна веселост. Същински Джейс , помисли си Алек. — И Мерис, моята Мерис… мина много време.

Мерис мъчително преглътна и каза с известно усилие:

— Не съм твоята Мерис, Валънтайн.

— А това трябва да са децата ти — продължи Валънтайн, сякаш тя не бе казала нищо. Очите му се спряха на Изабел и Алек. Лек спазъм премина през Алек, сякаш нещо бе опънало нервите му. Бащата на Джейс говореше съвсем прилично, дори учтиво, но имаше нещо в празния му и хищнически поглед, което накара Алек да мине пред сестра си и да препречи гледката на Валънтайн към нея. — Изцяло приличат на теб.

— Не намесвай децата ми, Валънтайн — каза Мерис, като се мъчеше да овладее твърдостта на гласа си.

— Е, това не е честно — отвърна Валънтайн, — като се има предвид, че ти намеси моето дете. — Той се обърна към инквизиторката. — Получих съобщението ти. Това сигурно не е окончателното ти предложение?

Тя не бе помръднала, сега замига бавно, като гущер.

— Надявам се, че условията на предложението ми са пределно ясни.

— Моят син в замяна на Реликвите на смъртните. За това става въпрос, нали? В противен случай ще го убиеш.

— Да го убие? — повтори Изабел. — МАМО!

— Изабел — каза Мерис с твърд глас. — Замълчи.

Инквизиторката хвърли на Изабел и Алек зъл поглед изпод присвитите си клепачи.

— Правилно си разбрал условията, Моргенстърн.

— В такъв случай отговорът ми е не.

— Не? — Инквизиторката изглеждаше така, сякаш тъкмо бе стъпила на твърда земя и тя се бе продънила под краката й. — Не се опитвай да ме подведеш, Валънтайн. Няма да се поколебая да изпълня заканата си.

— О, не съм се и съмнявал, Имоджин. Ти винаги си била жена с ясни и непоклатими цели. Разпознавам тези качества у теб, защото и аз ги притежавам.

— Не ме сравнявай със себе си. Аз зачитам Закона…

— Дори и ако той ти повелява да убиеш непълнолетно момче само за да накажеш баща му? Това няма нищо общо със Закона, Имоджин, а с това, че ме мразиш и ме упрекваш за смъртта на сина си и сега се опитваш да ми отмъстиш. Но все едно. Няма да ти дам Реликвите на смъртните. Дори и заради Джонатан.

Инквизиторката не откъсваше поглед от него.

— Но той е твой син — рече тя. — Твое дете.

— Децата правят свой собствен избор — каза Валънтайн. — Ти така и не разбра това. Аз предложих на Джонатан защита, ако той застане на моя страна. Той отказа и се върна при вас, а ти веднага реши да си отмъстиш на него, точно както го и предупредих. Ако има нещо в теб, Имоджин — завърши той, — това е твоята предсказуемост.

Инквизиторката сякаш не забеляза обидата.

— Клейвът ще поиска смъртта му, ако не ми дадеш Реликвите на смъртните — каза тя като човек, обзет от кошмар. — Аз няма да мога да ги спра.

— Наясно съм с това — отвърна Валънтайн. — Но нищо не мога да направя. Дадох му шанс. Той не се възползва.

— Копеле! — извика внезапно Изабел и понечи да хукне напред. Алек сграбчи ръката й и я бутна назад, държейки я здраво. — Той си е твърдоглав — изсъска тя, после повиши глас, като извика на Валънтайн: — Ти си…

— Изабел! — Алек закри с ръка устата на сестра си, а Валънтайн ги изгледа с развеселен поглед.

— Ти… си му предложил… — Инквизиторката напомняше на Алек за робот, на който са махнали батериите. — И той те е отрязал? — Тя поклати глава. — Но той е твой агент… твое оръжие…