Касандра Клеър - Град от пепел

— Синът на инквизиторката мъртъв ли е? Тя затова ли е такава?

Люк въздъхна и пъхна ръце в джобовете на палтото си.

— Как ти хрумна да питаш за това?

— Ами, винаги реагира особено, когато някой спомене името му. Само тогава показва някакви човешки чувства.

Люк въздъхна. Бе свалил очилата си и сега присвиваше очи срещу силния вятър, идващ от реката.

— Инквизиторката е такава по много причини. Стивън е само една от тях.

— Интересно — каза Джейс. — Няма вид на човек, който по принцип обича децата.

— Спрямо чуждите е така — каза Люк. — Но с нейното нещата стоят иначе. Стивън беше златното й момче. Всъщност за всички беше такъв… всички, които го познаваха. Беше от онзи тип хора, които са добри във всичко: съвършен, без да бъде скучен, красив, без някой да го мрази. Е, може би го мразехме малко.

— Съученик ли ти е бил? — попита Клеъри. — А на майка ми… и на Валънтайн? Оттам ли го познаваш?

— Семейство Херондейл управляваха Института в Лондон, а Стивън ходеше в тамошното училище. Започнах да го виждам по-често, когато всички ние се дипломирахме и той се премести в Аликанте. По едно време наистина се виждахме много често. — Очите на Люк станаха хладни и синьо-сиви като реката. — След като той се ожени.

— Значи и той е бил в Кръга? — попита Клеъри.

— Тогава още не — рече Люк. — Влезе в Кръга след мен… е, след като с мен се случи това. На Валънтайн му беше нужен нов първи заместник и той покани Стивън. Имоджин, която беше безрезервно предана на Клейва, откачи. Опита се да накара Стивън да размисли, ала той бе непреклонен. Не желаеше да говори нито с нея, нито с баща си. Беше робски предан на Валънтайн. Следваше го навсякъде като сянка. — Люк направи пауза. — Проблемът бе, че Валънтайн не считаше съпругата на Стивън за достойна за човека, който е втори по значимост в Кръга. Тя имаше… неприемливи роднини. — Болката в гласа на Люк изненада Клеъри. Толкова ли го беше грижа за тези хора? — Валънтайн принуди Стивън да се разведе с Аматис и да се ожени повторно… новата му жена беше съвсем младо момиче, само на осемнайсет години и се казваше Селин. Тя също бе робски предана на Валънтайн, правеше всичко, което той й кажеше, без значение колко е безумно. После Стивън бе убит при едно нападение, предприето от Кръга върху сборище вампири. Когато Селин разбра това, се самоуби. По това време беше бременна в осмия месец. Бащата на Стивън получи инфаркт и също умря. И така, Имоджин загуби цялото си семейство. Те дори не можаха да погребат праха на снаха си и внучето си в Града от кости, защото Селин беше самоубийца. Тя бе погребана на един кръстопът извън Аликанте. Имоджин оцеля, но… се превърна в късче лед. Когато инквизиторът бе убит във въстанието, предложиха на Имоджин да заеме мястото му. Тя се завърна в Идрис от Лондон… ала никога, поне доколкото аз съм чул, не заговори повече за Стивън. Това обаче обяснява защо толкова много мрази Валънтайн.

— Защото баща ми отравя всичко, до което се докосне, нали? — каза горчиво Джейс.

— Защото баща ти, при всичките му грехове, още има син, а тя няма. И защото го упреква за смъртта на Стивън.

— И е права — каза Джейс. — Вината е негова.

— Не съвсем — рече Люк. — Той предложи на Стивън и Стивън се съгласи. Валънтайн може да е всякакъв, но никога никого не е изнудвал или принуждавал да се присъедини към Кръга. Той държеше хората да го следват по собствени убеждения. Отговорността за избора на Стивън си е изцяло негова.

— Свободна воля — рече Клеъри.

— Каква ти свобода — каза Джейс. — Валънтайн…

— Ти предложи избор, нали? — рече Люк. — Когато ти отиде да се видиш с него, ти предложи да останеш. Да останеш и да минеш на негова страна.

— Да. — Джейс гледаше над водата към Губернаторския остров. — Предложи ми избор. — Клеъри гледаше как реката се отразява в очите му. Те изглеждаха сиви, сякаш сивата вода бе измила цялото злато от тях.

— И ти отказа — рече Люк.

Джейс гледаше свирепо.

— Искам вече да спрете да ми повтаряте това. Карате ме да се чувствам предсказуем.

Люк се извърна, сякаш за да прикрие усмивката си и замръзна.

— Някой идва.

Наистина някой идваше, някой много висок, с черна коса, развяваща се от вятъра.

— Магнус — каза Клеъри. — Но е някак… различен.

Когато се приближи, тя забеляза, че косата му, обикновено щръкнала и блестяща като диско топка, сега висеше чиста над ушите му като черна коприна. Кожените панталони с всички цветове на дъгата бяха заменени с изчистен старомоден тъмен костюм и черен редингот с блестящи сребърни копчета. Котешките му очи блестяха в кехлибарено и зелено.