Касандра Клеър - Град от пепел

— Ами ако този път не я нарисувам както трябва?

Джейс обърна глава към нея и за миг погледите им се срещнаха. Слънцето се отразяваше в очите му и ги правеше златни.

— Ще я начертаеш — каза той.

— Сигурен ли си, че това е адресът? — попита Люк, като бавно спря пикапа. — Магнус го няма.

Клеъри се огледа наоколо. Намираха се пред голяма фабрика, която сякаш бе разрушена от унищожителен пожар. Голите тухлени стени, чиято мазилка беше изпопадала на места, още си стояха, ала металните конструкции се бяха изметнали, разкривени и разядени от пожара. В далечината Клеъри видя търговския център на Манхатън и черната извивка на Губернаторския остров, издадена навътре в морето.

— Ще дойде — каза тя. — Щом е казал на Алек, че ще дойде, значи ще дойде.

Слязоха от пикапа. Макар че по цялата улица се редяха сгради като тази фабрика, беше твърде тихо, дори и за неделен ден. Наоколо нямаше минувачи и не се чуваше никаква глъч — потеглящи камиони, подвиквания на работници, която Клеъри свързваше с индустриалните зони.

Вместо това цареше тишина, хладният бриз от реката довяваше писъка на чайките. Клеъри потрепери и сложи качулката на якето си, след което закопча ципа.

Люк затвори вратата на камиона и на свой ред също закопча якето си. Мълчаливо предложи на Клеъри чифт дебели вълнени ръкавици. Тя си ги сложи и размърда пръсти. Бяха й толкова големи, че ръцете й заприличаха на лапи в тях. Тя се огледа наоколо.

— Чакай… къде е Джейс?

Люк й посочи. Джейс бе коленичил на брега, тъмна фигура, чиято светла коса беше единственото цветно петно на фона на синьо-сивото небе и кафявите води на реката.

— Мислиш, че иска да се усамоти ли? — попита тя.

— В настоящата ситуация усамотението е лукс, който никой от нас не може да си позволи. Ела. — Люк се спусна по пътеката, а Клеъри тръгна след него. Фабриката се издигаше на самия бряг, но до нея имаше широк участък, покрит с чакъл. Малките вълни се плискаха в обраслите с бурени камъни. Около една черна яма, в която някога бе горял огън, бяха поставени трупи в неравен квадрат. Навред бяха нахвърляни бутилки и ръждясали кутии. Джейс бе застанал до водата със съблечено яке. Клеъри видя как той хвърли нещо малко и бяло към водата, то цопна вътре и изчезна.

— Какво правиш? — попита тя.

Джейс се обърна към тях, вятърът рошеше русата му коса през лицето му.

— Пращам съобщение.

На Клеъри й се стори, че видя през рамото му как проблясва ластарче — като живо водорасло, как се появява от сивата речна вода, сграбчило нещо бяло. Миг по-късно то изчезна и тя загледа в недоумение.

— На кого го пращаш?

Джейс се намръщи.

— На никого. — Той се извърна от водата и прекоси чакълестия бряг до мястото, където бе захвърлил якето си. Върху него имаше три дълги ками. Когато той се обърна, Клеъри видя острите метални дискове, втъкнати в колана му.

Джейс прокара пръсти по камите — те бяха гладки и сиво-бели, в очакване да бъдат назовани.

— Нямах възможност да отскоча до оръжейната, така че разполагаме само с тези оръжия. Няма да е зле да сме готови, преди да се появи Магнус. — Той вдигна първата кама. — Абрейриъл. — При произнасянето на името й, серафимската кама трепна и смени цвета си. Джейс я подаде на Люк.

— Аз съм си оборудван — каза Люк, като отметна якето си и показа кинжала , закачен на колана му.

Джейс подаде Абрейриъл на Клеъри и тя мълчаливо пое оръжието. Усети го топло в ръката си, сякаш в него пулсираше някакъв живот.

— Кемиъл — каза Джейс на другата кама, при което тя трепна и заблестя. — Талентес — назова той третата.

— А използвате ли името на Разиел? — попита Клеъри, когато Джейс пъхна камите в колана си, закопча якето си и се изправи.

— Никога — каза Люк. — Не бива. — Той погледна към пътя зад Клеъри, търсейки Магнус с очи. Тя усети безпокойството му, но преди да каже нещо, телефонът й завибрира. Отвори го и го подаде безмълвно на Джейс. Той прочете съобщението и вдигна вежди.

— Изглежда, инквизиторката е поставила ултиматум на Валънтайн до залез-слънце да реши дали иска повече мен или Реликвите на смъртните — рече той. — Двете с Мерис спорят от часове, така че бягството ми още не е разкрито.

Той върна телефона на Клеъри. Пръстите им се докоснаха и Клеъри дръпна ръката си, независимо че дебелата вълнена ръкавица покриваше кожата й. Видя как някаква сянка премина през лицето му, но той нищо не каза. Вместо това се обърна към Люк, като най-неочаквано рече: