Касандра Клеър - Град от пепел

Клеъри изскочи от камиона, преди още да осъзнае какво всъщност прави и хукна по улицата към църквата, Люк викаше след нея. Огромното здание се извисяваше на десетки метри височина, подобно на стръмна скала. Сега Джейс бе на ръба на покрива, гледаше надолу и Клеъри си помисли, Не може да бъде, няма да го направи, Джейс не е толкова луд … но в следващия момент той пристъпи напред, в черната бездна, толкова спокойно, сякаш слизаше от веранда. Докато го гледаше как се носи надолу като камък, Клеъри пищеше с всичка сила…

Джейс се приземи леко на крака точно пред нея. Клеъри го гледаше с отворена уста, докато той се изправяше от клекналото си положение и й се усмихваше дяволито.

— Ако се бях престорил, че падам безжизнен — каза той, — щеше ли да го сметнеш за тъпа шега?

— Как… как го… как направи това ? — прошепна тя, усещайки, че й прилошава. С крайчеца на очите си видя Люк, който бе слязъл от камиона и сега стоеше със сключени зад главата си ръце, гледайки втренчено покрай нея. Тя се завъртя и видя двама стражи, които бяха стояли на пост на портала, да тичат към тях. Единият беше Мелик, другият беше жената със сребристата коса.

— По дяволите. — Джейс я грабна за ръка и я повлече след себе си. Затичаха се към пикапа и се вмъкнаха в него, а Люк запали двигателя и потегли още докато задната врата беше отворена. Джейс се присегна през Клеъри и я затвори. Камионът мина покрай двамата ловци на сенки и Клеъри видя, че Мелик държи нещо като нож в ръката си и се кани да го хвърли по една от гумите. Чу как Джейс изруга, докато търсеше някакво оръжие в якето си. Мелик замахна с ръка, камата просветна… но жената със сребристата коса се хвърли на гърба му и го възпря. Той се опита да се отскубне от нея — Клеъри се бе извила назад на седалката си със затаен дъх, но после пикапът зави зад ъгъла и се вля в движението по Йорк Авеню, като остави Института далеч зад себе си.

Мая бе задрямала, облегната на тръбопровода, загърнала раменете си с якето на Саймън. Саймън гледаше светлината, която струеше от амбразурата и прекосяваше помещението и напразно се мъчеше да определи колко време е минало. Обикновено следеше колко е часът на телефона си, но сега той не бе у него — напразно затърси по джобовете си. Сигурно го беше изпуснал, когато Валънтайн бе нахлул в стаята му. Както и да е, сега си имаше по-големи грижи. Устата му беше суха като хартия, гърлото го болеше. Беше жаден изпитвайки онази странна мъчителна смесица от жажда и глад едновременно. Започна да му прилошава.

Имаше нужда от кръв. Сети се за кръвта в хладилника до леглото си у дома и вените му пламнаха, сякаш под кожата му минаваха горещи сребърни жици.

— Саймън? — Беше Мая, която уморено вдигна глава. По бузата й имаше бели отпечатъци на местата, където се беше притискала до грапавата тръба. Когато я погледна, белотата премина в розово и кръвта се върна на лицето й.

Кръв. Той облиза устни със сухия си език.

— Да?

— Колко време спах?

— Три часа. А може и четири да са. Сигурно е вече следобед.

— О, благодаря, че си бдял над съня ми.

Не го беше правил. И затова се почувства засрамен, като каза:

— Разбира се. Няма проблем.

— Саймън…

— Да?

— Надявам се, че си разбрал какво имах предвид, когато казах, че съжалявам, задето си тук, но всъщност радвам се, че си с мен.

Той усети, че лицето му се разтяга в усмивка. Сухата му долна устна се разцепи и той усети кръв в устата си. Стомахът му закъркори.

— Благодаря.

Мая се наведе към него, якето се смъкна от раменете й. Очите й бяха светлосиви и меняха цвета си при движение.

— Можеш ли да ме достигнеш? — попита тя, като протегна ръката си.

Саймън посегна към нея. Веригата, която стягаше глезена му, дрънчеше, докато протягаше ръката си. Когато върховете на пръстите им се докоснаха, Мая се усмихна…

— Колко трогателно.

Саймън дръпна ръката си и се втренчи в тъмнината. Гласът идваше от сенките и беше хладен, изискан и някак необичаен за място като това. Мая отпусна ръката си и се обърна в посока към гласа, цветът на лицето й изчезна, когато видя мъжа на входа. Той бе дошъл толкова тихо, че никой от двамата не бе успял да го чуе. — Децата на Луната и Нощта най-после се сдобриха.

— Валънтайн — прошепна Мая.

Саймън нищо не каза. Не можеше да откъсне втренчения си поглед от мъжа. Значи това бил бащата на Клеъри и Джейс. С тази сребристобяла коса и огнени черни очи, не приличаше на нито един от тях, макар че имаше нещо от Клеъри в характерните черти на лицето и формата на очите му, както и нещо от арогантната грациозност, присъща на Джейс, в движенията му. Беше едър мъж, широкоплещест, с набито телосложение, което нито едно от децата му не бе наследило. Той се бе промъкнал в зеленото метално помещение безшумен като котка, независимо че бе натоварен с толкова много оръжия, достатъчни за оборудването на цял взвод. През гърдите му минаваше дебел черен кожен ремък със сребърни токи, на който висеше сребърен меч с широка дръжка, подаваща се иззад гърба му. Друг дебел ремък опасваше талията му и в него бяха втъкнати комплект ножове, кинжали и тесни блестящи ками, приличащи на огромни игли.