Касандра Клеър - Град от пепел

— Същества? За какви същества говориш?

— Демони — рече тя и потръпна. — Тук има демони от всякакъв вид. И големи, и малки, и летящи. Правят каквото им каже той.

— Но Валънтайн е ловец на сенки. И от всичко, което съм чувал за него, знам, че той мрази демоните.

— Е, те очевидно не го знаят — каза Мая. — Това, което не разбирам, е за какво сме му ние. Знам, че мрази долноземците, но ми се струва, че полага твърде много усилия, само за да убие двама от тях. — Тя започна да трепери, челюстите й затракаха като на зъбатите играчки от магазините за един долар. — Сигурно иска нещо от ловците на сенки. Или от Люк.

Знам какво иска той , помисли си Саймън, но нямаше смисъл да тревожи Мая; тя беше достатъчно разстроена. Свали якето си.

— Ето — каза и го хвърли към нея.

Тя го хвана и доколкото белезниците й позволяваха, го наметна несръчно на раменете си. После го възнагради с тъжна, но благодарна усмивка.

— Благодаря. Но на теб няма ли да ти е студено?

Саймън поклати глава. Изгореното на ръката му беше вече заздравяло.

— Аз не усещам студ. Вече не.

Тя отвори уста, после я затвори отново. В очите й се четеше колебание.

— Съжалявам, задето те нападнах вчера. — Тя направи пауза, почти спря да диша. — Вампирите ме плашат до смърт — прошепна най-накрая тя. — Когато за първи път дойдох в града, се присъединих към една глутница, в която бяха и… Бат и още две момчета, Стийв и Грег. Веднъж отидохме в парка и видяхме под моста неколцина вампири да пият кръв от банки… сбихме се и аз ясно си спомням как единият от вампирите сграбчи Грег и го разкъса на две… — Тя бе повишила глас и сега закри устата си с ръка. Цялата трепереше. — На две — прошепна тя. — Всичките му вътрешности изпопадаха. А после те започнаха да ядат.

Саймън смътно усети как започва да му се гади. Той дори се зарадва, че разказът предизвика у него гадене, а не нещо друго. Глад например.

— Аз не бих направил това — каза той. — Харесвам върколаците. Харесвам Люк…

— Знам, че ги харесваш. — Устните й трепереха. — Просто когато се запознахме, изглеждаше толкова човешки . Напомняше ми за мен самата, каквато бях преди.

— Мая — каза Саймън. — Ти още си човек.

— Не, не съм.

— От гледна точка на нещата, които наистина имат значение, ти все още си човек. Също като мен.

Тя се опита да се усмихне. Той се съмняваше, че му вярва, ала не можеше да я упрекне за това. Самият той не знаеше дали си вярва.

Небето бе станало бронзово, натежало от облаци. На фона на неговата сивота Институтът се извисяваше огромен, като надвиснала планинска скала. Ъгловатият му сив покрив приличаше на неизлъскано сребро. На Клеъри й се стори, че мерна някакви закачулени фигури, които се движеха в сенките край външната врата, но не беше сигурна. Когато паркираха встрани от сградата и надникнаха през зацапаните стъкла на пикапа на Люк, беше трудно да определят какво точно виждат.

— От колко време сме тук? — попита тя за четиридесети или петдесети път, вече не ги броеше.

— Пет минути, откакто ме попита за последен път — рече Люк. Той се бе излегнал в седалката си, отпуснал назад глава, и изглеждаше напълно изтощен. Наболата брада по лицето му беше сребристосива, а под очите му имаше черни сенки. Всички тези нощи в болницата, нападението на демона, а сега и това, помисли си Клеъри, внезапно разтревожена. Вече разбираше защо двамата с майка й толкова дълго страняха от този живот. Искаше й се и тя да се скрие от него. — Искаш ли да влезем?

— Не. Джейс каза да го чакаме отвън. — Тя отново се втренчи през прозореца. Сега вече беше сигурна, че вижда фигури на пътеката. Когато едната от тях се обърна, й се стори, че мерна сребриста коса…

— Погледни. — Люк се беше надигнал и бързо сваляше стъклото.

Клеъри погледна. Нищо по-различно не виждаше.

— Имаш предвид хората на пътеката ли?

— Не. Стражите си бяха тук и преди. Гледай на покрива — посочи той.

Клеъри притисна лице в прозореца на камиона. Плочата на покрива на катедралата бе покрита с множество готически кули и спирали, скулптури на ангели и сводести амбразури. И тъкмо да каже, че не забелязва нищо особено, освен очукани водоливници, очите й доловиха някакво бързо движение. На покрива имаше някого. Някаква тънка, тъмна фигура, която леко се движеше между кулите, като скачаше ту на една, ту на друга, след което приклекна и се хвърли върху една невероятно скосена част на покрива — човек със светла коса, която на бронзовата светлина блестеше като месинг — Джейс.