Касандра Клеър - Град от пепел

— Какво, за Бога, правиш? Опитваш се да се самоубиеш? — попита той, като се спусна към сестра си. Камшикът й изсвистя и се уви около глезените му. Алек се закова на място, съзнавайки, че само с едно движение на китката Изабел може да подкоси краката му и да го събори като чувал с картофи на твърдия дървен под.

— Не смей да се приближаваш до мен, Александър Лайтууд — каза тя гневно. — В момента не съм склонна да проявя снизхождение към теб.

— Изабел…

— Как можа да се обърнеш срещу Джейс? След всичко, което той преживя? Нали се заклехте да се браните един друг…

— Не и ако се наруши Законът — прекъсна я той.

— Законът! — кресна отвратена Изабел. — Има по-висш закон от този на Клейва, Алек. Законът на семейството. Джейс е част от нашето семейство.

— Законът на семейството? Не съм чувал за него — каза заядливо Алек. Знаеше, че трябва да каже нещо в своя защита, но му беше трудно да се въздържи от дългогодишния си навик да коригира по-малките си брат и сестра, когато не бяха прави. — Да не би защото ти току-що си го измисли?

Изабел мръдна китката си. Алек усети как краката му се подкосяват и започна да размахва ръце, за да омекоти падането. Той се приземи, завъртя се по гръб и погледна нагоре, към заплашително извисяващата се над него Изабел. До нея стоеше Макс.

— Какво да правим с него, Максуел? — попита Изабел. — Да го оставим ли вързан тук, докато мама и татко го намерят?

На Алек му писна. Извади една кама от ножницата на кръста си, изви се и разсече с нея камшика около глезените си. Електрическата жица се скъса с пукот и той скочи на крака, а Изабел дръпна ръката си и камшикът се върна при нея.

Напрежението бе прекъснато от тих смях.

— Добре, добре, достатъчно го измъчихте. Ето ме.

Изабел се ококори.

— Джейс!

— Същият. — Джейс се промъкна в стаята на Изабел, като затвори вратата след себе си. — Няма нужда да се карате… — Той трепна, когато Макс се хвърли към него, проплаквайки името му. — Внимателно — каза, като нежно отстрани момчето. — В момента не съм в най-добрата си форма.

— Виждам — рече Изабел, очите й пробягаха тревожно по него. Китките му бяха окървавени, русата му коса — залепнала от пот по врата и челото, а лицето и ръцете му бяха изцапани с кал и гной. — Инквизиторката нарани ли те?

— Не си струва да се обсъжда. — Джейс и Алек се спогледаха. — Просто ме заключи горе в залата за фехтовка. Алек ми помогна да се измъкна.

Камшикът в ръката на Изабел клюмна като цвете.

— Алек, вярно ли е?

— Да. — Алек най-демонстративно изтупа дрехите си от праха, който бе обрал от пода. И не можа да се въздържи да не изкоментира: — Както виждаш.

— Трябваше да ми кажеш .

— А ти трябваше да ми имаш поне малко доверие…

— Стига. Няма време за препирни — каза Джейс. — Изабел, какви оръжия имаш тук? А нещо за превързване?

— За превързване ли? — Изабел остави камшика и извади стилито си от едно чекмедже. — Мога да те излекувам с иратце …

Джейс вдигна китките си.

— Иратцето е добро за натъртванията, но с това няма да се справи. Това са изгаряния от руни. — Изглеждаха още по-ужасяващо на ярката светлина в стаята на Изабел — кръговите белези бяха черни и на места се бяха пропукали, от тях се процеждаше кръв. Изабел пребледня и той отпусна ръцете си. — Трябват ми и някои оръжия, преди да…

— Първо превръзките. После оръжията. — Тя сложи камшика на най-горния рафт на дрешника и помъкна Джейс към банята, носейки пълна кошница с мехлеми, марли и бинтове. Алек ги наблюдаваше през открехнатата врата — Джейс, облегнат на мивката, докато заварената му сестра промива китките му и ги увива с бял бинт. — Добре, а сега свали блузата си.

— Знаех си, че си предвидила някакво забавление и за себе си. — Джейс съблече якето, а после с болезнена гримаса и тениската през главата си. Кожата му беше бледо златиста, под нея се виждаха твърди мускули. По тънките му ръце се виеха мастилени знаци. Един мунди би възприел белите петна, белези от стари руни, пръснати по кожата на Джейс, като нещо, което го загрозява, но не и Алек. Всички те имаха такива знаци. Бяха символ на чест, а не недостатъци.

Джейс видя, че Алек наднича през открехнатата врата и каза:

— Алек, би ли ми подал телефона?

— Върху шкафа е — каза Изабел, без да вдигне поглед. Двамата с Джейс заговориха с нисък глас. Алек не ги чуваше, но се досети, че го правят, за да не тревожат Макс.

Алек погледна към тях.

— Няма го там.

Изабел, която чертаеше иратце върху опакото на дланта на Джейс, ядно изруга.