Касандра Клеър - Град от пепел

— Валънтайн.

— Искаш да кажеш „татко“ — рече той, като звучеше искрено ядосан. — Що за моден навик да се обръщате към родителите си на малки имена.

— Начинът, по който ми се иска да те нарека, е много по-неприличен, отколкото обръщението по име — сопна му се тя. — Къде е Саймън?

— Имаш предвид вампирчето ли? Съмнителна компания за момиче от добро семейство на ловци на сенки, не мислиш ли? За в бъдеще очаквам също да имам думата при подбора на приятелите ти.

— Какво си направил на Саймън?

— Нищо — каза раздразнено Валънтайн. — Засега.

И затвори.

Когато Алек се върна в залата за фехтовка, Джейс лежеше на пода и си представяше танцуващи момичета, стараейки се да не обръща внимание на болката в китките си. Не се получаваше обаче.

— Какво правиш? — попита Алек, като коленичи толкова близо, колкото позволяваше трептящата стена на затвора. Джейс си каза, че Алек задаваше с добро чувство този въпрос и си припомни, че преди би го възприел по-скоро като нещо мило, отколкото дразнещо. Но не успя.

— Мислех да полежа на пода и да се погърча от болка — изръмжа той. — Това ми помага.

— Наистина? О… ти се майтапиш. Може пък това да е добър знак — каза Алек. — Ако искаш, можеш да седнеш. Ще се опитам да промуша нещо през стената.

Джейс се изправи така внезапно, че му се зави свят.

— Алек, недей…

Но Алек вече му подаваше нещо с две ръце, сякаш деца си подхвърляха топка. Една червена сфера проби трептящата завеса и се търкулна към Джейс, като леко се удари в коляното му.

— Ябълка. — Той я вдигна с известно усилие. — Колко подходящо.

— Мислех, че може да си гладен.

— Гладен съм. — Джейс отхапа от ябълката. Сокът потече по ръцете му и изпращя в сините пламъци, които приклещваха китките му. — Писа ли на Клеъри?

— Не. Изабел не ме пуска в стаята си. Само замеряше вратата с разни неща и крещеше. Каза, че ако вляза, ще скочи от прозореца. Като нищо ще го направи.

— Сигурно.

— Имам чувството — каза Алек и се усмихна, — че никога няма да ми прости предателството спрямо теб.

— Добро момиче — каза с признателност Джейс.

— Но аз не съм те предал, идиот такъв.

— Важно е доброто желание.

— Точно така, защото съм ти донесъл още нещо. Не знам дали ще проработи, но не е зле да опитаме. — Той плъзна през стената нещо малко и металическо. Беше някакъв сребърен диск, голям колкото монета от 25 цента. Джейс остави ябълката и посегна с любопитство към диска.

— Какво е това?

— Взех го от бюрото в библиотеката. Виждал съм родителите ми да го ползват за сваляне на белезници. Мисля, че действа един вид като отключваща руна. Може да опитаме…

Той млъкна, когато Джейс допря диска до китките си, като го държеше несръчно с два пръста. В мига на допира до синия пламък оковите проблеснаха и изчезнаха.

— Благодаря. — Джейс потърка китките си, всяка от които с ивица ожулена, кървяща кожа. Той започна да проверява дали може да движи пръстите си. — Не е пила, скрита в хляб, но определено спаси ръцете ми.

Алек го гледаше. Вълните на дъждовната завеса визуално издължаваха лицето му и му придаваха разтревожен вид — или може би той наистина беше разтревожен.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо, докато говорех с Изабел преди малко. Казах й, че не може да скочи от прозореца и по-добре да не опитва, защото може да се убие.

Джейс кимна.

— Добър съвет от големия батко.

— Но когато се замислих дали това важи и в твоя случаи… искам да кажа, виждал съм те в ситуации, при които на практика летиш. Виждал съм те да падаш от третия етаж и да се приземяваш като котка, да скачаш от земята до покрива…

— Така като си слушам отстрани постиженията, наистина ги намирам за забележителни, но не разбирам накъде биеш, Алек.

— Искам да кажа, че този затвор има четири стени, а не пет.

Джейс се втренчи в него.

— Значи Ходж беше прав, като казваше, че геометрията ще ни влезе в употреба и в ежедневието. Точно така, Алек. Тази клетка има четири стени. И ако инквизиторката не беше сложила две от тях, то може би…

— ДЖЕЙС — рече Алек, губейки търпение. — Имах предвид, че килията ти няма таван . Между теб и тавана няма нищо.

Джейс погледна нагоре. Дървените греди изглеждаха недостижимо високо и се губеха в сенките.

— Ти си луд.

— Възможно е — каза Алек. — Но също така е възможно да съм наясно с това какво можеш. — Той сви рамене. — Поне можеш да опиташ.

Джейс погледна към Алек, към откритото му, честно лице и спокойни сини очи. Той е луд , помисли си Джейс.