Касандра Клеър - Град от пепел

Иначе беше вярно, в разгара на битките бе правел чудеса, ала не само той. Дължеше се на кръвта на ловците на сенки, на дългите години обучение… и все пак бе невъзможно да скочи на десет метра височина.

Как ще разбереш дали можеш нещо, ако никога не се опиташ да го направиш? , обади се тих вътрешен глас.

Гласът на Клеъри. Той се сети за нея и за нейните руни, за Града на тишината и за това как бе свалила оковите от ръцете му, за което се изискваше огромна сила. Двамата с Клеъри имаха една и съща кръв. Ако Клеъри е способна на такива неща, то защо да не е възможно…

Джейс се изправи на крака, почти машинално, огледа се наоколо, като бавно се спря на всеки предмет в стаята. През завесата от сребрист огън, която го обграждаше, все така се виждаха огледалата от пода до тавана и купищата оръжия, висящи на стените, чиито остриета матово блестяха. Наведе се и вдигна недоизядената ябълка от пода, погледа я известно време замислено… после замахна с ръка и я хвърли с всичка сила към една от стените. Ябълката се удари в трепкащата сребриста стена и се пръсна в корона от леещ се син пламък.

Джейс чу как Алек изплашено затаи дъх. Значи инквизиторката не беше преувеличила. Ако удареше твърде силно някоя от стените на затвора, щеше да умре.

Алек се изправи на крака, внезапно разтреперан.

— Джейс, не съм сигурен, че…

— Млъкни, Алек. И не ме гледай така. Това не ми помага.

Каквото и да бе отвърнал Алек, Джейс не го чу. Той бавно се завъртя на място, а очите му се фокусираха върху дървените греди. Руните, които му осигуряваха отлично зрение на дълго разстояние, веднага се активираха и сякаш гредите се приближиха оптически. Той виждаше нащърбените им ръбове, техните извивки и чворове, черните петна, получени с времето. Ала те бяха здрави. Вече стотици години поддържаха покрива на Института. Щяха да издържат и един тийнейджър. Джейс раздвижи пръстите си, пое дълбоко, бавно и контролирано въздух, точно както го беше учил баща му. Мислено си представи картина, в която той скача, издига се нагоре, хваща се за една от гредите и леко и плавно се качва върху нея. Повтаряше си, че е лек като стрела, която свисти във въздуха, бързо и без да спира. Ще е лесно, каза си той. Лесно като детска игра.

— Аз съм стрелата на Валънтайн — прошепна Джейс. — Все едно дали той знае това или не.

И скочи.

Клеъри натисна отново копчето за бързо избиране, за да набере Саймън, но се включи гласова поща. Горещи сълзи затекоха по бузите й и тя хвърли телефона си на таблото.

— По дяволите, по дяволите…

— Почти стигнахме — каза Люк. Вече бяха излезли от магистралата, а тя дори не беше забелязала. Спряха пред дома на Саймън, еднофамилна дървена къща, боядисана отпред в яркочервено. Клеъри скочи от колата и се затича по пътеката, преди още Люк да е дръпнал ръчната спирачка. Затича се нагоре по стълбите, хвърли се към външната врата и отчаяно заблъска по нея.

— Саймън! — крещеше тя. — Саймън!

— Клеъри, престани. — Люк я настигна на верандата. — Съседите…

— Майната им на съседите. — Тя затърси ключодържателя на колана си, намери правилния ключ и го пъхна в ключалката. Отвори вратата и се втурна в коридора, Люк я следваше по петите. Те завиха наляво към кухнята. Там всичко изглеждаше нормално, от безупречно чистия плот до магнитчетата по хладилника. Ето я и мивката, до която само преди няколко дни Саймън я беше целунал. Слънчевата светлина струеше през прозорците и изпълваше стаята с бледа жълта светлина. Светлина, която можеше да превърне Саймън в пепел.

Стаята на Саймън беше последната в края на коридора. Вратата беше леко отворена, но през процепа Клеъри не можеше да види нищо друго освен мрак.

Извади стилито от джоба си и здраво го стисна. Знаеше, че това не е оръжие, но й действаше успокояващо, когато бе в ръката й. Стаята беше тъмна, черните завеси бяха спуснати, единствената светлина идваше от дигиталния часовник на нощното шкафче. Люк се пресегна през нея да включи осветлението и в този момент от тъмното изскочи нещо — нещо, което изсъска, изфуча и изръмжа като демон — и се спусна към него.

Клеъри извика, а Люк я хвана за раменете и грубо я бутна встрани. Тя се препъна и за малко да падне. Когато възвърна равновесието си, Клеъри се обърна и видя смаяния Люк да държи едно фучащо, гърчещо се коте, чиято козина стърчеше във всички посоки. Приличаше на топка памук с нокти.

— Йосариан! — възкликна Клеъри.