Касандра Клеър - Град от пепел

— Аз я дразня — каза Джейс. — Не мога да не го правя. Гадните бюрократи направо ме изваждат от релси.

Алек поклати глава.

— Не е за това. Тук става дума за стара омраза. Усещам го.

Джейс понечи да отговори, но в това време забиха камбаните на катедралата. Толкова близо до покрива, звукът се чуваше оглушително. Той погледна нагоре — почти очакваше да види Хюго да описва сред дървените греди бавни, плавни кръгове. Гарванът винаги бе обичал да се носи покрай гредите и извития каменен таван. Навремето Джейс си го обясняваше с това, че птицата просто обича да забива ноктите си в мекото дърво. Сега обаче установи, че гредите са били идеално място за шпиониране. Една идея, далечна и неясна, започна да се оформя дълбоко в съзнанието на Джейс. Но гласно той каза само:

— Люк беше споменал, че инквизиторката имала син на име Стивън. Намекна и нещо такова, че се опитвала да отмъсти заради него. Когато я попитах за сина й, направо откачи. Допускам, че може да е свързано с омразата й към мен.

Камбаните спряха да бият. Алек рече:

— Възможно е. Може да попитам родителите ми, но се съмнявам да ми кажат.

— Недей, не питай тях. Питай Люк.

— Искаш да кажеш, да измина отново целия път до Бруклин? Виж, измъкването оттук е повече от невъзможно…

— Ползвай телефона на Изабел. Пиши на Клеъри. Кажи й да попита Люк.

— Добре. — Алек направи пауза. — Искаш ли да й предам нещо друго? На Клеъри, имам предвид, не на Изабел.

— Не — каза Джейс. — Нямам какво да й кажа.

— Саймън! — Клеъри стисна телефона и се обърна към Люк. — Той каза, че някой се опитва да проникне у тях.

— Кажи му да излезе навън.

— Не мога да изляза навън — каза притеснено Саймън. — Не и ако не искам жив да се опека.

— Дневна светлина — подсказа тя на Люк, но видя, че и той се е досетил за проблема и сега търси нещо опипом по джобовете си. Ключовете за колата. Извади ги.

— Кажи му, че идваме. Кажи му да се заключи в стаята си, докато пристигнем.

— Чу ли? Барикадирай се в стаята си.

— Чух. — Гласът на Саймън бе напрегнат. Клеъри дочу лек стържещ звук, после силно думкане.

— Саймън!

— Добре съм. Преместих някои неща до вратата.

— Какви неща? — Тя беше вече на верандата и трепереше в тънката си жилетка. Зад нея Люк заключваше входната врата на къщата.

— Едно бюро — каза с известно задоволство Саймън. — И леглото.

— Леглото? — Клеъри се качи в пикапа до Люк, като се мъчеше с една ръка да закопчее колана си, а Люк излезе на пътя и се спусна по Кент, след което се присегна и й помогна да се закопчее. — Как го вдигна това легло?

— Забрави ли? Супер вампирска сила.

— Попитай го какво е чул — каза Люк. Те се носеха шеметно улицата, което можеше да е прекрасно, ако Бруклинското крайбрежие беше по-добре поддържано. Клеъри изохкваше всеки път, когато налетяваха на дупка.

— Какво чу? — попита тя и затаи дъх.

— Чух как някой влиза с взлом през външната врата. Мисля, че някой я изби с крак. После Йосариан се стрелна в стаята ми и се пъхна под леглото. Така разбрах, че определено има някой вкъщи.

— А сега?

— Сега нищо не чувам.

— Това е добре, нали? — обърна се Клеъри към Люк. — Той каза, че сега не чувал нищо. Сигурно са си отишли.

— Възможно е — рече колебливо Люк. Сега бяха на магистралата и се движеха с бясна скорост към квартала на Саймън. — За всеки случай го дръж на телефона.

— Какво правиш сега, Саймън?

— Нищо. Пренесох всичко от стаята до вратата. Сега остана само да извадя Йосариан иззад парното.

— Остави го там, където си е.

— Ще ми е много трудно да обясня всичко това на мама — каза Саймън и телефонът прекъсна. Чу се щрак и толкова, на дисплея бе изписано „Край на разговора“.

— Не. Не! — Клеъри натисна бутона за повторно избиране, пръстите й трепереха. Саймън веднага вдигна. — Извинявай. Йосариан ме одраска и изпуснах телефона.

Буцата в гърлото й се стопи.

— Няма нищо, стига да си добре…

Шум като от мощна вълна заглуши гласа на Саймън. Тя дръпна телефона от ухото си. На дисплея все още беше изписано, че има връзка с номера.

— Саймън! — изкрещя тя в телефона. — Саймън, чуваш ли ме?

Звукът от трошене спря. Чу се нещо като издрънчаване и един висок нечовешки вой — Йосариан? Последва звук от падането на нещо тежко на земята.

— Саймън? — прошепна тя.

Чу се щракване, а после някакъв провлечен, развеселен глас заговори в ухото й.

— Клариса — каза той. — Знаех си, че ти си на телефона.

Тя стисна очи, стомахът й се преобърна, сякаш беше във влакче на ужасите, което току-що се е спуснало за първи път.