Касандра Клеър - Град от пепел

Вторият демон удари покрива на пикапа, ноктите му издълбаха дълги улеи в метала. После се хвърли към предното стъкло и то се напука, образувайки паяжина от пукнатини. Клеъри извика към Люк, но трети демон връхлетя върху нея, като се спусна подобно на стрела от стоманеното небе. Тя вдигна ръкава на якето на Джейс и показа защитната си руна. Демонът изкрещя като онзи пред къщата на Люк, размаха криле назад в опит да се отдалечи, но вече се беше приближил твърде много и Клеъри можеше да го достигне. Докато забиваше Абрейриъл в гърдите му, тя видя, че той няма очи, а само вдлъбнатини от двете страни на черепа. При удара чудовището се пръсна, като остави след себе си тънка струйка дим.

— Браво на теб — каза Джейс. Той бе скочил от кабината на камиона, за да се справи с още едно от пищящите същества и в ръката си държеше кама, която бе обляна с черна кръв.

— Какви са тези същества? — попита задъхано Клеъри, докато замахваше с Абрейриъл в широка дъга и накрая я заби в гърдите на един летящ демон. Той изграчи и посегна към нея с крило. Така отблизо тя успя да види, че крилата завършват с остри като резачи гребени от кости. Демонът докопа ръкава на якето на Джейс и го разпори.

— Якето ми — каза гневно Джейс и прониза съществото така, че острието излезе от гърба му. То изписка и изчезна. — Обичах това яке.

Клеъри го погледна втренчено, после се завъртя, защото долови звук от раздиране на метал. Двама от летящите демони бяха забили ноктите си в покрива на кабината и го бяха изтръгнали от рамката му. Въздухът бе изпълнен със звук от разкъсващ се метал. Люк беше застанал на капака и пробождаше съществата с кинжала си. Едното падна отстрани на пикапа, като изчезна още преди да стигне водата. Другото същество се издигна с покрива на кабината в ноктите си, изграчи триумфално и полетя обратно към кораба.

За миг небето се проясни. Клеъри се изправи и надникна в кабината. Магнус се беше снишил на седалката си, а лицето му беше сиво. Беше много тъмно и тя не можеше да види дали е ранен.

— Магнус! — извика тя. — Ранен ли си?

— Не. — Той се опита да се изправи на седалката, но отново се отпусна. — Малко съм… изтощен. Защитните щитове на кораба са силни. Изключително трудно е да се обезвредят и елиминират. — Гласът му отпадаше. — Но ако не го направя, всеки, който стъпи на кораба, с изключение на Валънтайн, ще умре.

— Може би ще е по-добре да дойдеш с нас — каза Люк.

— Не мога да се справя със защитите, ако съм на самия кораб. Трябва да ги обезвредя оттук. Това е начинът. — Магнус се усмихна страдалчески. — Пък и не ме бива в битките. Моите дарби са другаде.

— Но ако имаме нужда… — започна Клеъри, все още надвесена над кабината.

— Клеъри! — извика Люк, но беше твърде късно. Никой от тях не беше забелязал летящия демон, свит неподвижно до пикапа. Сега той се хвърли напред, ноктите му се забиха в гърба на якето на Клеъри — виждаше се само някаква мъглява сянка от размахващи се криле и вонящи, остри зъби. С ужасяващ триумфален писък той литна нагоре, а Клеъри, увиснала в ноктите му, безпомощно се гърчеше във въздуха.

— Клеъри! — извика отново Люк, затича се до ръба на капака на пикапа и спря там, гледайки безнадеждно нагоре към чезнещата летяща фигура с нейния безпомощно увиснал товар.

— Той няма да я убие — каза Джейс, като отиде при него на капака. — Ще я занесе на Валънтайн.

В тона му имаше нещо, което смрази кръвта на Люк. Той се обърна и погледна момчето до себе си.

— Но…

Не довърши. Джейс вече беше скочил от камиона с рязко движение и се беше гмурнал в мътната вода. Той плуваше към кораба, като мощно изтласкваше водата назад.

Люк се обърна към Магнус, чието бледо лице като бяло петно в тъмнината едва се виждаше през напуканото предно стъкло. Люк вдигна ръка и му се стори, че Магнус му кима в отговор.

Той прибра кинжала в ножницата и се гмурна във водата след Джейс.

Алек пусна Изабел, като очакваше тя веднага да се развика, щом усети устата си свободна. Но не го направи. Стоеше до него и гледаше втренчено инквизиторката, която стоеше пред тях, леко олюлявайки се, със сиво-бяло тебеширено лице.

— Имоджин — рече Мерис. В гласа й не се долавяше никакво чувство, нито дори гняв.

Инквизиторката сякаш не я чу. Нейното изражение не се промени, когато се отпусна безжизнено в старото кресло на Ходж.

— Божичко — каза, като гледаше втренчено бюрото. — Какво направих?

Мерис погледна към Изабел.