Касандра Клеър - Град от пепел

— Опитах се. Не се ли получи?

— Не — каза категорично тя и се наведе да го целуне по устата. Когато се отдръпна, пръстите му бяха заровени в косата й, но очите му бяха замислени.

— Радвам се, че намина — каза той.

— И на мен ми е приятно. Щях да дойда и по-рано, но…

— Беше болна. Знам. — Цяла седмица му беше пращала съобщения от дивана на Люк, където лежеше увита в одеяло и гледаше повторенията на От местопрестъплението . Беше толкова приятно да се потопиш в един свят, където всяка мистерия си има своето неоспоримо научно обяснение.

— Сега съм по-добре. — Тя се огледа наоколо и потрепери, като се уви по-плътно в бялата си жилетка. — А ти защо лежиш навън в такова време? Не ти ли е студено?

Саймън поклати глава.

— Вече не мога да усещам студа. Пък и жегата. — Устата му се изви в усмивка — А и искам да прекарвам възможно най-дълго време на слънце. Още ми е сънливо през деня, но ще го преодолея.

Тя докосна бузата му с опакото на ръката си. Кожата му беше затоплена от слънцето, но плътта отдолу беше студена.

— Но всичко останало… още си е същото, така ли?

— Питаш ме дали още съм вампир? Да. Така изглежда. Още ми се пие кръв, още нямам пулс. За в бъдеще трябва да избягвам лекарите, но вампирите, така или иначе, не боледуват… — Той сви рамене.

— А говори ли с Рафаел? Той още ли няма обяснение защо можеш да излизаш на слънце?

— Не. На него тази работа май никак не му харесва. — Саймън примигна сънено срещу нея, сякаш беше два сутринта, а не два следобед. — Мисля, че това разстройва представата му за начина, по който би следвало да бъдат нещата. Освен това му е много трудно да ме накара да скитам през нощта, защото твърдо съм решил да го правя през деня.

— А би трябвало да бъде очарован.

— Вампирите не обичат промените. Те са си традиционалисти. — Той й се усмихна и тя си помисли: Той винаги ще изглежда както в този миг. Когато аз стана на петдесет или на шейсет години, той ще продължава да изглежда на шестнайсет. Не беше никак добра перспектива.

— Поне ще е добре за музикалната ми кариера. Ако може да се вярва на Ан Райе и романите й, от вампирите стават големи рок звезди.

— Не съм сигурна, че на тази информация може да се разчита.

Той се облегна на шезлонга.

— То на кое ли може? Освен на теб, разбира се.

— На мен? Така ли гледаш на мен? — попита тя с шеговито възмущение. — Не е особено романтично.

По лицето му премина сянка.

— Клеъри…

— Какво? Какво има? — Тя посегна към ръката му и я хвана. — С това изражение обикновено съобщаваш лошите новини.

Той извърна поглед от нея.

— Не знам дали тази новина е лоша или не.

— Или е лоша, или не е, няма трети вариант — каза Клеъри. — Само ми кажи, че си добре.

— Аз съм добре — каза той. — Но… не мисля, че трябва да се срещаме повече.

Клеъри без малко не падна от шезлонга.

— Не искаш повече да сме приятели?

— Клеъри…

— Заради демоните ли е? Или защото заради мен беше превърнат във вампир? — Гласът й се извисяваше все повече и повече. — Знам, че последните седмици бяха напълно откачени, но аз мога да те държа далеч от всичко това. Мога…

Саймън се намръщи.

— Започваш да звучиш като делфин, знаеш ли? Престани.

Клеъри млъкна.

— Искам да си останем приятели — каза той. — Относно другото , не съм съвсем сигурен.

— Кое другото?

Той започна да се изчервява. Клеъри не знаеше, че вампирите могат да се изчервяват. Червените му страни ясно се открояваха на бялата кожа.

— Онова, с гаджетата.

Тя дълго мълча, докато търсеше подходящите думи. Най-накрая каза:

— Поне не каза „онова, с целуването“. Боях се, че така ще го наречеш.

Той сведе поглед към ръцете им, които, сплетени, бяха отпуснати на шезлонга между тях. Нейните пръсти бяха по-малки от неговите, но за първи път кожата й беше с един тон по-тъмна. Той прокара разсеяно палец по кокалчетата й и рече:

— Нямаше да го нарека така.

— Мислех, че точно това е желанието ти — рече тя. — Нали каза, че…

Той я погледна през тъмните си мигли.

— Че те обичам ли? Така е, обичам те. Но има още нещо.

— Заради Мая ли е? — Зъбите й започнаха да тракат, но не само заради студа. — Защото харесваш нея?

Саймън се поколеба.

— Не. Искам да кажа, да, харесвам я, но не по начина, по който си представяш. Просто, когато съм край нея… знам какво е да имам около себе си някой като мен. И това е напълно различно, отколкото с теб.

— Но ти не я обичаш…

— Може би някога ще я обикна.