Касандра Клеър - Град от пепел

— Може би и аз ще те обикна някой ден.

— Ако това се случи — рече той, — ще ми кажеш, нали? Знаеш къде да ме намериш.

Зъбите й затракаха по-силно.

— Не искам да те загубя, Саймън. Не мога.

— Никога няма да ме загубиш. Аз не те напускам. Но предпочитам да запазим това, което имаме, защото тези чувства са истински и значими. Не искам да се опитваш да се преструваш за нещо, което не съществува. Когато съм с теб, искам да знам, че наистина си с мен, истинската Клеъри.

Тя опря главата си до неговата и затвори очи. Още го чувстваше като Саймън, независимо от всичко, което се бе случило. Той още миришеше на себе си, на своя прах за пране.

— Може би и аз не знам коя е истинската Клеъри.

— Но аз знам.

Когато Клеъри излезе от дома на Саймън и затвори вратата след себе си, чисто новият пикап на Люк стоеше със запален мотор до тротоара.

— Ти ме докара. Не беше нужно и да ме взимаш — каза тя, докато се качваше в кабината до него. Верен на стила си, Люк бе заменил стария си, разнебитен пикап с нов, от абсолютно същия модел.

— Извини ме за бащината загриженост — каза Люк, като й подаде картонена чаша с кафе. Тя отпи — без мляко и с много захар, точно както го обичаше. — Напоследък се усещам, че ставам нервен, когато не си в непосредственото ми полезрение.

— Така ли? — Клеъри здраво стискаше чашата, за да не се разлее кафето, докато пикапът подскачаше по неравния път. — И колко дълго мислиш, че ще продължи това?

Люк се замисли.

— Няма да е за дълго. Пет, може би шест години.

— Люк!

— Ако искаш да съм по-конкретен, смятам да започна да те пускам по срещи, когато станеш на трийсет.

— Всъщност не звучи никак зле. Докато не стана на трийсет, може и самата аз да не съм готова за такива неща.

Люк я изгледа косо.

— Нещо със Саймън…?

Тя махна с ръката, с която не държеше кафето.

— Не питай.

— Ясно. — Вероятно наистина беше разбрал, помисли си Клеъри. — Вкъщи ли да те оставя?

— В болницата ли отиваш? — предположи тя, съдейки по напрежението, което се долавяше зад шегите му. — Ще дойда с теб.

В момента бяха на моста и Клеъри гледаше надолу към реката, като замислено отпиваше от кафето си. Тази гледка никога не й омръзваше, притиснатата река между отвесните стени на Манхатън и Бруклин, блеснала на слънцето като алуминиево фолио. Запита се защо ли никога не се бе помъчила да я нарисува. Помнеше, че веднъж беше питала майка си защо никога не я е използвала за модел, защо никога не нарисува дъщеря си. „Рисуването на нещо е опит да го уловиш и запечаташ завинаги“, беше казала Джослин, седнала на пода с четка в ръка, от която капеше синя боя върху джинсите й. „Ако наистина обичаш нещо, не се опитваш да го запечаташ в даден образ завинаги. Трябва да го оставиш да се променя.“

Но аз мразя промените. Тя въздъхна дълбоко.

— Люк, когато бяхме на кораба, Валънтайн ми каза нещо, нещо за…

— Нищо, което започва с думите „Валънтайн каза“, не е довело до нещо добро — измърмори Люк.

— Сигурно. Но беше свързано с теб и мама. Той каза, че си бил влюбен в нея.

Мълчание. Бяха попаднали в задръстване на моста. Тя чуваше звука на преминаващ влак.

— Ти мислиш ли, че това е вярно? — попита най-накрая Люк.

— Ами… — Клеъри усети увисналото напрежение във въздуха и се опита да подбере правилните думи. — Не знам. Искам да кажа, че той и преди го е споменавал, но все съм си мислела, че преувеличава и от злоба говори така. Но този път се замислих и… е, малко е необичайно, че ти винаги си бил край нас, бил си ми като баща, на практика живеехме заедно или поне през лятото сме заедно във фермата, а и нито ти, нито мама излизате на срещи с други хора. Така че си помислих, че може би…

— Помислила си си, че какво?

— Че може би през цялото време сте били заедно, но просто не сте искали да ми кажете. Сигурно сте си мислили, че съм твърде малка, за да го разбера. Може би сте се бояли, че ще започна да задавам въпроси за баща си. Но аз вече не съм малка. Можеш да ми кажеш. Да, точно това имам предвид: можеш да ми кажеш всичко.

— Може би не всичко. — Отново настъпи тишина, докато пикапът пъплеше в задръстването. Люк премигна срещу слънцето, пръстите му забарабаниха по волана. Най-накрая той каза: — Права си. Обичам майка ти.

— Това е страхотно — рече Клеъри, като се опита да прозвучи позитивно, въпреки неприятната представа, която предизвикваше у нея фактът, че хора на възрастта на майка й и Люк могат да бъдат влюбени.

— Но — довърши той — тя не знае.