Касандра Клеър - Град от пепел

— Не, не вярвам. — Тя го погледна с ъгълчето на окото си. — Пък и не мислиш ли, че е ужасно? Толкова време да не кажеш какво наистина чувстваш?

Този път тишината продължи, докато слязоха от моста и се спуснаха по улица Орчард, по която се редяха магазини и ресторанти с красиви табели, изписани с причудливи китайски знаци в златно и червено.

— Така е, ужасно е — каза Люк. — Но пък си мислех, че това, което имам с теб и майка ти, е повече от нищо. Но ако не можеш да кажеш истината на хората, които обичаш, в един момент няма да можеш да я признаеш и пред самия себе си.

Звук, подобен на течаща вода прозвуча в ушите на Клеъри. Тя сведе поглед и видя, че е смачкала празната чаша в неузнаваема топка.

— Закарай ме до Института — каза тя. — Моля те.

Люк я изгледа с изненада.

— Нали искаше да дойдеш в болницата?

— После ще се видим там — каза тя. — Първо трябва да свърша нещо.

Приземният етаж на Института беше облян в светлина, прашинки танцуваха на слънчевите лъчи. Клеъри се затича по тясната пътека между пейките, хвърли се към асансьора и нетърпеливо натисна бутона.

— Хайде, хайде — мърмореше тя. — Хай…

Златната врата се отвори с изскърцване. В асансьора стоеше Джейс. Очите му се ококориха, когато я видя.

— … де — довърши Клеъри и отпусна ръката си. — О, здравей!

Той я гледаше втренчено.

— Клеъри?

— Подстригал си се — изстреля тя, без да се замисли.

Така беше — дългите светлоруси кичури не му влизаха вече безразборно в очите, а бяха сръчно и изискано оформени. Това му придаваше по-приличен вид и дори го правеше малко по-възрастен. Облеклото му също беше спретнато — тъмносин пуловер и джинси. На шията му блестеше нещо сребърно, точно под яката на пуловера.

Той вдигна ръка.

— А, да. Мерис ме подстрига. — Вратата на асансьора започна бавно да се затваря; той я задържа. — Имаш да свършиш нещо в Института ли?

Тя поклати глава.

— Всъщност исках да говоря с теб.

— О! — Той бе сякаш леко изненадан, но излезе от асансьора, като остави вратата да се затръшне след него. — Тъкмо се канех да отскоча до „При Таки“ и да взема нещо за хапване. На никого не му се готви…

— Разбирам — отвърна Клеъри, после съжали, че е казала нещо. Желанието или нежеланието на семейство Лайтууд да готвят й беше абсолютно безразлично.

— Можем там да поговорим — предложи Джейс. Той тръгна към вратата, после спря и се обърна да я погледне. Така застанал между два запалени свещника, чиято светлина разливаше бледо злато по цялата му коса и кожа, приличаше на нарисуван ангел. Сърцето и се сви. — Идваш ли, или не? — сопна й се той, което никак не звучеше по ангелски.

— А, да, идвам. — Тя побърза да го настигне.

Докато вървяха към „При Таки“, Клеъри се опита да не засяга теми, свързани с нея, Джейс или с нея и Джейс. Вместо това, тя питаше за Изабел, Макс и Алек.

Джейс изглеждаше замислен. Започна да подухва хладен вятър. Небето беше безоблачно синьо, чудесен нюйоркски есенен ден.

— Съжалявам. — Клеъри се ядоса на собствената си глупост. — Сигурно се чувстват ужасно. Умряха толкова техни познати.

— При ловците на сенки нещата не стоят така — каза Джейс. — Ние сме воини. Свикнали сме със смъртта, за разлика от вас…

Клеъри не успя да сподави въздишката си.

— … мунданите. Това щеше да кажеш, нали?

— Да — съгласи се той. — Понякога и на мен ми е трудно да определя каква си всъщност.

Спряха пред „При Таки“, с порутения покрив и фасадата без прозорци. Ифритът, който пазеше пред вратата, ги погледна с подозрителни червени очи.

— Аз съм си Клеъри — каза тя.

Джейс сведе поглед към нея. Вятърът разрошваше косата по лицето й. Той протегна ръка и я отметна зад ухото й.

— Знам.

Вътре си намериха едно закътано сепаре и се настаниха в него. Ресторантът беше почти празен. Кели, сервитьорката, стоеше подпряна на бара и лениво потрепваше със синьо-белите си крилца. Някога бяха излизали с Джейс. В едно друго сепаре имаше двойка върколаци. Ядяха сурови агнешки крака и коментираха кой би спечелил евентуален двубой: Дъмбълдор от книгите за Хари Потър или Магнус Бейн.

— Дъмбълдор определено ще спечели — каза единият върколак между две хапки. — Той може да прави заклинание за убиване.

Другият ликантроп язвително отбеляза:

— Но той не съществува наистина.

— А откъде знаеш, че Магнус Бейн съществува — възрази язвително първият. — Ти да не би да си го срещал?

— Толкова е откачено — каза Клеъри, като се сниши на мястото си. — Чуваш ли какво си говорят?