Касандра Клеър - Град от стъкло

Къщата беше пуста, като се изключи Саймън, който седеше на дивана във всекидневната. Отворените прозорци зад него пропускаха дневната светлина.

Станал е като котка, помисли си Клеъри, все гледа да се настани така, че светлината да пада върху него. Независимо колко е силно слънцето, неговата кожа си оставаше с все същия цвят на слонова кост.

Тя си взе една ябълка от купата на масата и се тръшна до него с подвит под себе си крак.

— Успя ли да поспиш?

— Малко. — Той я погледна. — По-скоро аз трябва да ти задам този въпрос. Ти си тази, която има сенки под очите. Още ли имаш кошмари?

Тя сви рамене.

— Все същото. Смърт, разруха, зли ангели.

— Значи, нищо по-различно от реалността.

— Да, но поне когато се събудя, изчезват. — Тя отхапа парче от ябълката си. — Нека отгатна. Люк и Аматис са в Залата на Съглашението и отново има събрание.

— Да. Имам чувството, че срещите им са само колкото да се съберат и решат кога трябва да е следващата среща. — Саймън разсеяно се заигра с пискюлите по ръба на една от възглавниците. — Някакви новини от Магнус?

— Не. — Клеъри се опитваше да не мисли за факта, че бяха минали три дни, откакто не бе виждала Магнус, а той дори не й беше изпратил съобщение. Или за факта, че всъщност нищо не му пречеше да вземе Бялата книга и да се запилее безследно нанякъде. Тя се запита как изобщо й е хрумнало да се довери на някого, който си слага толкова много очна линия.

Леко докосна ръката на Саймън.

— А ти? Ти как си? Добре ли се чувстваш тук?

След края на битката й се искаше Саймън да се върне у дома, където щеше да е в безопасност. Но той категорично се бе възпротивил. По някаква причина му се искаше да остане. Тя се надяваше, че не го прави с намерението да се грижи за нея — дори за малко да му каже, че няма нужда от неговата защита, — но не го направи, защото част от нея не искаше той да си тръгне. И така, той остана, за което Клеъри се радваше, но се чувстваше и виновна.

— Получи ли… сещаш се… това, което ти трябва?

— Имаш предвид кръв? Да, Мая не спира да ми носи бутилки всеки ден. Но не ме питай откъде се снабдява с тях. — Първата сутрин на Саймън в дома на Аматис на входната врата се бе появил един ухилен ликантроп и му бе поднесъл живо коте.

— Кръв — беше казал той със силен акцент. — За теб. Прясна! — Саймън бе благодарил на върколака, бе изчакал той да си тръгне, а после пусна котето, леко раздразнен.

— Е, все от някъде трябва да си набавяш кръв — беше казал развеселено Люк.

— Аз имам домашен любимец котка — бе отвърнал Саймън. — Изключено е.

— Ще кажа на Мая — обеща тогава Люк и оттогава кръвта му бе доставяна в дискретни стъклени бутилки за мляко. Клеъри нямаше представа как Мая се урежда с тях, но подобно на Саймън, не желаеше и да пита. Тя не беше виждала върколачката от нощта на битката — ликантропите бяха отседнали някъде в близката гора, като само Люк бе останал в града.

— Какво има? — Саймън наклони глава назад, като я гледаше през притворените си клепачи. — Изглеждаш така, сякаш искаш да ме питаш нещо.

Имаше няколко неща, за които Клеъри искаше да го попита, но реши да започне с най-безобидното.

— Ходж — рече тя и се поколеба. — Когато беше в килията… наистина ли не знаеше кой е той?

— Нямаше как да го видя . Само можех да го чувам през стената. Ние си говорехме… доста.

— И хареса ли ти той? Искам да кажа, беше ли свестен?

— Свестен? Не знам. Изстрадал, тъжен, интелигентен, на моменти състрадателен — да, хареса ми. Мисля, че в известен смисъл приличам на него, някак си…

— Не говори така! — Клеъри се изпъна на мястото си, като едва не изпусна ябълката. — Ти нямаш нищо общо с Ходж.

— Не мислиш, че съм изстрадал и интелигентен?

— Ходж беше зъл. Ти не си — отсече решително Клеъри. — Там е разликата.

Саймън въздъхна.

— Хората не се раждат добри или лоши. Може би у тях е заложена склонността към едното или другото, но начинът, по който се стича животът им, е с по-определящо значение. Както и хората от обкръжението им. Валънтайн е бил приятел на Ходж, а аз не мисля, че в живота на Ходж е имало друг, който да му повлияе и да направи от него по-добър човек. Ако аз имах такъв живот, не знам как бих се променил. Но при мен е различно. Аз имам семейството си. Имам и теб.

Клеъри му се усмихна, но думите му прозвучаха болезнено в ушите й. Хората не се раждат добри или лоши. Тя от край време бе убедена в това, но как тогава да си обясни видяното в картините, които й бе показал ангелът, в които майка й наричаше собственото си дете чудовище. Искаше й се да сподели това със Саймън, да му разкаже за всичко, което й бе показал ангелът, но не можеше. Това би означавало да му каже какво са открили за Джейс, а нямаше да е редно. Тайната си беше негова, а не нейна. Саймън я беше попитал само веднъж какво е имал предвид Джейс при разговора си с Ходж и защо се е нарекъл чудовище, но тя само бе отговорила, че понякога е трудно да се разбере какво има предвид Джейс. Не беше сигурна, че Саймън е повярвал на това обяснение, но той не повдигна повече въпроса.