Касандра Клеър - Град от стъкло

— Гаден малък кърлеж — изръмжа Себастиян, като замахна с крак, готов за нов удар.

— Не бих го направил — каза един тих глас.

Клеъри рязко вдигна глава, което предизвика нов пристъп на болка зад очите й. Джейс стоеше на няколко крачки от Себастиян. Лицето му беше окървавено, едното око подуто, почти затворено, но в уверената му ръка блестеше серафимска кама.

— Никога не съм убивал човек с някоя от тези — каза Джейс. — Но за теб ще направя изключение.

Лицето на Себастиян се изкриви. Той сведе поглед към Саймън, после вдигна глава и извика. Думите, които каза, бяха на език, който Клеъри не разбираше — и после се обърна със същата ужасяваща бързина, с която се бе движил, когато нападна Джейс, и изчезна в тъмнината.

— Не! — изкрещя Клеъри. Тя се опита да се изправи на крака, но болката беше като стрела, която пронизваше мозъка й. Тя се сви на влажната трева. Миг по-късно Джейс се беше надвесил над нея, лицето му беше бледо и разтревожено. Тя вдигна поглед към него, очите й се замъглиха — трябва да се бяха замъглили, с друго не можеше да си обясни белотата около него, нещо като сияние…

Тя чу гласа на Саймън, а после и на Алек, след което подадоха нещо на Джейс — стили. Ръката й пламна, но миг по-късно болката започна да изчезва, а главата й да се избистря. Тя примигна срещу трите лица, надвесени над нея.

— Главата ми…

— Получи сътресение — каза Джейс. — Иратце ще помогне, но ще трябва да повикаме лекар от Клейва. Раната на главата може да се окаже опасна. — Той върна стилито на Алек. — Мислиш ли, че можеш да се изправиш?

Тя кимна. Но сгреши. Болката отново я прониза, когато две ръце я подхванаха и й помогнаха да се задържи на крака. Саймън. Тя се опря на него с благодарност, като очакваше да възвърне равновесието си. Все й се струваше, че може да падне всеки момент.

Джейс гледаше навъсено.

— Не биваше така да нападаш Себастиян. Та ти дори нямаш оръжие. Какво си въобразяваше?

— Това, което всички си въобразихме — защити я неочаквано Алек. — Все още не мога да повярвам, че той те хвърли във въздуха като топка. Джейс, никога не съм виждал някой да е по-добър от теб.

— Аз… той ме изненада — каза с неохота Джейс. — Сигурно владее някакви специални техники. Не го очаквах.

— О, така е. — Саймън докосна гръдния си кош и трепна. — Мисля, че ми строши няколко ребра. Всичко е наред — допълни той в отговор на разтревожения поглед на Клеъри. — Минаха ми. Но Себастиян определено е силен. Наистина е силен. — Той погледна Джейс. — Колко време мислиш, че е стоял тук, в сенките?

Джейс беше мрачен. Той погледна сред дърветата в посоката, в която бе изчезнал Себастиян.

— Е, Клейвът ще го залови… и вероятно ще го прокълне. Бих се радвал да получи същото проклятие, което тегнеше върху Ходж. Би било наистина справедливо.

Саймън се обърна и се изплю в храстите. После избърса устата си с опакото на ръката и лицето му се изкриви в гримаса.

— Кръвта му има отвратителен вкус… прилича на отрова.

— Предполагам, че можем да допълним и това към списъка с качествата му — рече Джейс. — Чудя се какво ли още е намислил за тази нощ.

— Трябва да се върнем в залата. — Лицето на Алек изглеждаше изтощено и Клеъри си спомни, че Себастиян беше казал нещо за другите Лайтууд… — Можеш ли да вървиш, Клеъри?

Тя се отскубна от Саймън.

— Мога да вървя. Ами Ходж? Не можем просто да го оставим.

— Налага се — рече Алек. — Ще се върнем за него, ако успеем да преживеем нощта.

Преди да напуснат градината, Джейс се спря, съблече якето си и го разстели върху безжизненото, обърнато нагоре лице на Ходж. Клеъри искаше да отиде при Джейс, да сложи ръка на рамото му, но нещо в поведението му я възпираше. Дори Алек не смееше да го доближи или да му предложи лечителна руна, независимо от факта, че Джейс накуцваше, докато се спускаше по хълма.

Всички заслизаха по лъкатушещата пътека с извадени оръжия и в бойна готовност, небето бе обагрено в червената светлина на горящия зад тях Гард. Ала демони не се виждаха. Спокойствието и зловещата светлина караха главата на Клеъри да тупти; тя се чувстваше като в сън. Изтощението я стисна като менгеме. Самото местене на краката й представляваше такава трудност, сякаш отмества блокчета цимент. Тя чуваше на пътеката пред себе си Джейс и Алек да си говорят, гласовете им бяха леко приглушени, въпреки че вървеше близо до тях.

Алек говореше тихо, почти умолително:

— Джейс, относно това, което каза горе на Ходж. Не можеш да мислиш така. Това, че си син на Валънтайн, не означава, че си чудовище. Каквото и да е направил той, когато си бил дете, на каквото и да те е научил, трябва да разбереш, че не е станало по твоя вина…