Касандра Клеър - Град от стъкло

— Ако Валънтайн се сдобие с Огледалото на смъртните, тогава какво ще стане? — попита той.

— Джейс — каза Алек, все още хванал ръката на Ходж, — не сега…

— Ако той каже това на Клейва, ние никога няма да го разберем от тях — рече Джейс. — За тях ние сме само деца. Но Ходж ни го дължи . — Той се обърна към стария си наставник: — Ти каза, че си разбрал, че трябва да попречиш на Валънтайн. Да му попречиш в какво? Каква сила ще получи той, ако се сдобие с Огледалото?

Ходж поклати глава.

— Аз не мога…

— И недей да лъжеш. — Ножът блесна до бедрото на Джейс; ръката му още стискаше дръжката. — Защото за всяка лъжа мога да ти отрязвам по един пръст. Или два.

Ходж се отдръпна, а в очите му се четеше истински страх. Алек изглеждаше изумен.

— Джейс, недей. Това би го направил баща ти. Но ти не си такъв.

— Алек — каза Джейс. Той не погледна към приятеля си, но тонът му беше като докосване с нежна ръка. — Ти изобщо не знаеш какво съм.

Погледите на Алек и Клеъри се срещнаха. Той не може да си обясни защо Джейс се държи така , помисли си тя. Той не знае. Тя пристъпи напред.

— Джейс, Алек е прав, трябва да заведем Ходж в залата и там той да разкаже на Клейва това, което току-що разказа на нас…

— Ако той е възнамерявал да каже това на Клейва, вече да го е направил — тросна се Джейс, без да я погледне. — Фактът, че не го е направил, доказва, че е лъжец.

— На Клейва не може да се вярва! — отчаяно запротестира Ходж. — В редиците му има шпиони — хора на Валънтайн, не мога да им кажа къде е Огледалото. Ако Валънтайн се сдобие с Огледалото, тогава той…

Той така и не довърши изречението си. Нещо ярко сребристо блесна на лунната светлина. Алек извика. Очите на Ходж се разшириха и той залитна, като се вкопчи в гърдите си. Когато започна да се свлича назад, Клеъри видя причината: от гръдния му кош стърчеше дръжката на дълга кама, като края на стрела, стърчаща от мишената си.

Алек скочи напред, пое стария си наставник при падането му и внимателно го положи на земята. Той вдигна безпомощно поглед, лицето му бе опръскано с кръвта на Ходж.

— Джейс, защо…

— Аз не… — Лицето на Джейс беше пребледняло и Клеъри видя, че той още стискаше ножа си. — Аз…

Саймън се завъртя, а заедно с него и Клеъри, и се втренчи в тъмнината. Огънят осветяваше тревата с пъклен оранжев блясък, но между дърветата по склона на хълма беше черно като в рог — и от тази чернота нещо изплува, някакъв сенчест силует с позната тъмна, разрошена коса. Той тръгна към тях, огънят осветяваше лицето му и се отразяваше в черните му очи, създавайки илюзията, че горят.

— Себастиян? — рече невярващо Клеъри.

Джейс премести объркано поглед от Ходж към Себастиян, който стоеше нерешително в края на градината. Джейс изглеждаше направо замаян.

— Ти — попита той. — Ти ли… направи това?

— Трябваше да го направя — каза Себастиян. — Иначе той щеше да те убие.

— С какво ? — Джейс повиши глас и прегракна. — Та той дори нямаше оръжие…

— Джейс. — Алек успя да надвика Джейс. — Ела тук. Помогни ми за Ходж.

— Иначе той щеше да те убие — повтори Себастиян. — Може да е имал…

Но Джейс беше коленичил до Алек и прибираше ножа в колана си. Алек държеше в ръцете си Ходж, а ризата му беше изцапана от кръвта на наставника му.

— Извади стилито от джоба ми — каза той на Джейс. — Опитай с иратце …

Клеъри бе вцепенена от ужас, но после усети как Саймън трепна до нея. Тя се обърна и го погледна объркано — той беше бял като платно, ако не се брояха трескавите червени петна по бузите му. Тя видя как вените изпъкват под кожата му, подобно на китка нежни, разклонени корали.

— Кръвта — прошепна той, без да я поглежда. — Трябва да се махна оттук.

Клеъри посегна да го хване за ръкава, но той се дръпна назад и отскубна ръката си от хватката й.

— Не, Клеъри, моля те. Пусни ме. Всичко е наред, ей сега се връщам. Аз само… — Тя гледаше втренчено след него, но той се беше отдалечил твърде бързо, за да го повика да се върне. Изгуби се в тъмнината между дърветата.

— Ходж… — каза тревожно Алек. — Ходж, стой мирно…

Ала наставникът му се мяташе и извиваше, опитвайки се да се отдръпне от него, от стилито в ръката на Джейс.

— Не. — Лицето на Ходж бе с цвят на хоросан. Очите му се местеха от Джейс към Себастиян, който продължаваше да стои в сенките. — Джонатан…

— Джейс — каза Джейс почти шепнешком. — Наричай ме Джейс.

Очите на Ходж се спряха върху него. Клеъри не можеше да разгадае изражението им. Умолителни, но в тях имаше и нещо повече, някаква боязън или нещо подобно, нещо недоизречено. Той вдигна отбранително ръка.