Касандра Клеър - Град от стъкло

— МАХАЙ СЕ!

Саймън изгледа косо Джейс.

— Мисля, че той говори сериозно.

Джейс поклати с досада русата си глава.

— Трябваше ли непременно да се сприятеляваш с откачения си съкилийник? Не можеше ли просто да броиш тухлите по тавана или да опитомяваш плъхове като всеки нормален затворник? — Без да дочака отговор, Джейс легна на земята и се запровира през прозореца.

— Джейс! — изпищя Клеъри и заедно с Алек хукнаха към него, но той вече беше минал през прозореца и скочил в килията. Клеъри хвърли бесен поглед на Саймън. — Как можа да му позволиш да го направи?

— Е, не може да остави онзи пич долу да умре — каза неочаквано Алек, макар че и самият той изглеждаше малко обезпокоен. — Все пак, говорим за Джейс…

Той млъкна, когато две ръце се подадоха през дима. Алек грабна едната, а Саймън другата и двамата задърпаха Самюъл като чувал с картофи от килията, след което го положиха на моравата. Миг по-късно Саймън и Клеъри държаха здраво ръцете на Джейс и го дърпаха, въпреки че той определено не беше така отпуснат и ядно изруга, когато случайно удариха главата му в перваза.

Той ги разбута и издрапа остатъка от пътя до тревата сам, а после се отпусна по гръб.

— Ох — каза той, като погледна втренчено в небето. — Мисля, че си разтегнах мускул. — Той се изправи в седнало положение и погледна към Самюъл. — Той добре ли е?

Самюъл седеше свит на земята, със сплетени пред лицето ръце. Той безмълвно се поклащаше напред-назад.

— Мисля, че му има нещо — каза Алек. Посегна да докосне рамото на Самюъл, но той се отдръпна, като почти се прекатури.

— Остави ме — каза дрезгаво той. — Моля те. Остави ме, Алек.

Алек се стъписа.

— Какво каза?

— Каза да го оставим — рече Саймън, но Алек не го и погледна, сякаш не беше чул пояснението му. Той гледаше Джейс, който, внезапно пребледнял, се изправяше на крака.

— Самюъл — рече Алек. Тонът му беше учудващо груб. — Махни ръцете от лицето си.

— Не. — Самюъл наведе брадичка, раменете му се разтърсиха. — Не, моля те. Не.

— Алек! — намеси се Саймън. — Не виждаш ли, че не му е добре?

Клеъри хвана Саймън за ръкава.

— Саймън, нещо става.

Очите й бяха приковани към Джейс — кога ли не са били? — докато той гледаше свитата фигура на Самюъл. Върховете на пръстите на Джейс бяха окървавени от катеренето по перваза на прозореца и там, където той отмяташе косата от очите си, оставяха кървави следи по бузата му. Той сякаш не забелязваше това. Очите му бяха присвити, устата образуваше равна, гневна линия.

— Ловецо на сенки — рече той. Гласът му беше безпрекословен. — Покажи ни лицето си.

Самюъл въздъхна, после свали ръце. Саймън никога преди не беше виждал лицето му и не се беше замислял, че може да изглежда стар или мършав. Лицето на Самюъл беше наполовина скрито от гъста рошава сива брада, очите — потънали в дълбоки сенки, бузите — прорязани от бръчки. И въпреки всичко, той беше — някак си — странно познат.

Устните на Алек замърдаха, но от тях не излезе нито звук. Първи проговори Джейс.

— Ходж — рече той.

— Ходж? — повтори объркано Саймън. — Но как е възможно? Ходж… и Самюъл, той не може да…

— Е, очевидно това е Ходж — каза горчиво Алек. — Накарал те е да си мислиш, че е някой, който всъщност не е.

— Но той каза… — започна Саймън. Клеъри го стисна за ръката и думите замряха на устните му. Изражението на Ходж беше красноречиво. Не виновно или ужасено, че е разкрит, но толкова тъжно, че беше трудно да го гледаш.

— Джейс — каза много тихо Ходж. — Алек… толкова съжалявам.

Джейс направи ловко движение, сякаш се готвеше за бой. Той стоеше пред Ходж с изваден нож, острието му бе насочено към шията на стария наставник. Отразената светлина на огъня се плъзна по камата.

— Не ми трябва извинението ти. Искам да чуя основателна причина да не те убия в този момент, тук на място.

— Джейс — Алек изглеждаше притеснен. — Джейс, почакай.

Чу се внезапен пукот, когато част от покрива на Гард бе обхванат от оранжевите езици на огъня. Топлината караше въздуха да трепти и осветяваше нощта.

Клеъри виждаше всяко стръкче трева по земята, всяка бръчка от слабото и мърляво лице на Ходж.

— Не — каза Джейс. Безизразното му лице, когато сведе поглед към Ходж, напомни на Клеъри за едно друго, подобно на маска лице. Това на Валънтайн. — Знаел си какво е направил баща ми с мен, нали? Знаел си всичките му мръсни тайни.

Алек местеше неразбиращ поглед от Джейс към стария си наставник.