Касандра Клеър - Град от стъкло

— За какво говорите? Какво става?

Лицето на Ходж се сгърчи.

— Джонатан…

— Винаги си го знаел и никога не си ми казал. Толкова години в Института, а така и нищо не ми каза.

Устата на Ходж увисна.

— Аз… аз не бях сигурен — прошепна той. — Когато не си виждал някого от бебе… не бях сигурен кой си, още по-малко какво си.

— Джейс? — Алек местеше поглед от най-добрия си приятел към своя наставник, сините му очи бяха ужасени, но нито един от двамата не обръщаше внимание на някого или на нещо друго. Ходж приличаше на човек, поставен в притискащо го менгеме, ръцете му болезнено потрепваха от двете му страни, очите му трескаво блуждаеха. Клеъри си спомни за спретнато облечения мъж в пълната с книги библиотека, който й бе предложил чай и приятелски съвети. Сякаш оттогава бяха минали хиляда години.

— Не ти вярвам — каза Джейс. — Знаел си, че Валънтайн не е мъртъв. Той сигурно ти е казал…

— Нищо не ми е казал — въздъхна Ходж. — Когато семейство Лайтууд ми съобщиха, че ще приютят сина на Майкъл Уейланд, аз нямах никакви сведения от Валънтайн, още от Въстанието насам. Мислех, че ме е забравил. Дори се молех да е мъртъв, но не знаех дали наистина е така. Ала в нощта, когато ти пристигна, Хюго ми донесе писмо от него. „Момчето е мой син.“ Това беше всичко, което той ми казваше. — Той хрипливо въздъхна. — Не знаех дали да му вярвам. Реших, че ще разбера… реших, че ще разбера, просто като те наблюдавам, но нямаше нищо, нищо, което да ми подскаже истината. Заключих, че това е просто номер от страна на Валънтайн, само че що за номер? Какво се опитваше да постигне с него? Ти нямаше представа, това ми бе пределно ясно, но относно целта на Валънтайн…

— Ти трябваше да ми кажеш какво съм — рече Джейс задъхано, сякаш думите излизаха с ченгел от устата му. — Тогава може би щях да съм в състояние да направя нещо. Евентуално да се самоубия.

Ходж повдигна глава и погледна Джейс през опушената си, мръсна коса.

— Не бях сигурен — повтори той, по-скоро на себе си, — а и докато се чудех… мислех си, че евентуално възпитанието може да се окаже от по-голямо значение, отколкото кръвта… че ти би могъл да бъдеш просветен…

— Просветен в какъв смисъл? Да не бъда чудовище? — Гласът на Джейс потрепери, но ножът в ръката му не мръдна. — Би трябвало да си наясно, че е невъзможно. Но той те е превърнал в долен страхливец, нали? Само че ти не си бил безпомощно дете. Можел си да се опълчиш.

Ходж сведе очи.

— Опитах се да направя най-доброто за теб — каза той, но дори за Клеъри думите му звучаха фалшиво.

— Докато Валънтайн се върне — рече Джейс. — И когато това стана, ти направи всичко, което той поиска от теб. Върна ме на него, сякаш съм куче, което си е негово, но което ти е оставил, за да се грижиш за няколко години…

— И после ни напусна — рече Алек. — Изостави всички ни. Наистина ли мислеше, че ще се скриеш тук, в Аликанте?

— Не съм дошъл тук, за да се крия — каза Ходж с безжизнен глас. — Дойдох тук, за да попреча на Валънтайн.

— Нали не очакваш да ти повярваме. — Сега Алек отново звучеше ядосано. — Ти винаги си бил на страната на Валънтайн. Можеше просто да му обърнеш гръб…

— Не бих могъл да го направя! — извика Ходж. — На родителите ви им беше даден шанс за нов живот… на мен такъв не ми е даван! Бях заточен в Института петнайсет години…

— Институтът беше нашият дом! — рече Алек. — Толкова ли е лошо да живееш с нас… да бъдеш част от семейството ни?

— Не става въпрос за вас. — Гласът на Ходж беше дрезгав. — Аз ви обичах, деца. Но вие си бяхте деца. А мястото, което не ти е позволено да напускаш, не може да ти бъде дом. Понякога минаваха седмици, без да разменя приказка с някой друг възрастен. Нямаше ловец на сенки, който да ми се довери. Дори и вашите родители не ме харесваха наистина; търпяха ме, защото нямаха избор. Аз не можех да се оженя. Не можех да имам собствени деца. Не можех да имам свой живот. А когато един ден вие, децата, пораснехте, щяхте да ме напуснете, така че нямаше да имам и вас. Живеех в страх, ако това изобщо може да се нарече живот.

— Не можеш да предизвикаш съжалението ни — рече Джейс. — Не и след това, което направи. А и от какво, за Бога, си се страхувал, при положение че прекарваше цялото си време в библиотеката? От микроби? Та нали само ние излизахме и се биехме с демоните!

— Той се е страхувал от Валънтайн — рече Саймън. — Недейте да го…

Джейс му хвърли унищожителен поглед.

— Млъквай, вампире. Не си пъхай носа, където не ти е работа.