Касандра Клеър - Град от стъкло

Тя понечи да се обърне, но той й препречи пътя.

— Извинявай. Не исках да се получи така. Аз просто… има още нещо, което трябва да знаеш.

— Ами, кажи ми го.

— Нека да излезем навън. Ще ти кажа всичко. — Тонът му беше тревожен. — Клеъри, моля те.

Тя поклати глава.

— Трябва да остана тук. Трябва да изчакам Саймън. — Това беше донякъде истина, донякъде извинение. — Алек ми каза, че ще доведат затворниците тук…

Себастиян клатеше глава.

— Клеъри, никой ли не ти е казал? Изоставили са затворниците. Чух това от Малачи. Когато градът бил нападнат, те са евакуирали Гард, но не са извели затворниците. Малачи каза, че двамата и без това били в комбина с Валънтайн. Че нямало начин да ги изведат, без да рискуват твърде много.

Главата на Клеъри сякаш беше пълна с мъгла; усещаше се замаяна и леко й се гадеше.

— Това не може да е вярно.

— Вярно е — каза Себастиян. — Кълна се. — Хватката му около китката на Клеъри се затегна отново и тя се олюля на краката си. — Мога да те заведа там. В Гард. Мога да ти помогна да го измъкнеш. Но трябва да ми обещаеш, че…

— Нищо няма да ти обещава — каза Джейс. — Пусни я, Себастиян.

Изненадан, Себастиян охлаби хватката си около китката на Клеъри. Тя се отскубна и като се обърна, видя Джейс и Алек, и двамата намръщени. Ръката на Джейс бе отпусната, върху дръжката на серафимската кама на кръста му.

— Клеъри може да прави каквото си иска — каза Себастиян. Той не беше намръщен, но погледът му беше странен и втренчен, което не вещаеше нищо добро. — И точно сега тя иска да дойде с мен да спасим нейния приятел. Онзи приятел, когото ти тикна в затвора.

Алек пребледня при тези думи, но Джейс само поклати глава.

— Не те харесвам — каза замислено той. — Знам, че теб всички те харесват, Себастиян, но не и аз. Може би, защото така усилено се стремиш да се харесаш на хората. Аз може да съм само едно гадно копеле, но не те харесвам и не харесвам начина, по който беше хванал сестра ми. Ако тя иска да отиде в Гард и да търси Саймън, нямам нищо против. Но ще отиде с нас. Не с теб.

Безизразното изражение на Себастиян не се промени.

— Мисля, че тя трябва да си реши — каза той. — Нали?

И двамата погледнаха към Клеъри. Тя погледна покрай тях към Люк, който все още се разправяше с Малачи.

— Искам да тръгна с брат си — отвърна тя.

Нещо проблесна в очите на Себастиян, но изчезна твърде бързо, за да може Клеъри да го определи, макар да усети тръпки по гърба си, сякаш я докосваше студена ръка.

— Разбира се — каза той и се отдръпна.

Алек първи се раздвижи и бутна Джейс пред себе си. Те почти бяха стигнали до портата, когато Клеъри усети, че китката я болеше — силно, сякаш се беше изгорила. Като погледна надолу, тя очакваше да види отпечатъци на местата, където я беше държал Себастиян, но там нямаше нищо. Само на маншета й имаше кръв, там, където се беше докосвал до лицето му.

Тя се намръщи, дръпна маншета върху все още болящата я китка и побърза да настигне другите.

Ръцете на Саймън бяха почернели от кръв. Той се бе опитал да изтръгне решетката от прозореца и вратата на килията, но още при докосването им по дланите му се отпечатваха дълги обгорени кървящи ивици. След множество напразни опити той със стон се свлече на пода и гледаше вцепенено ръцете си, докато раните бързо завяхваха, наранената плът се затваряше, а почернялата кожа се свличаше като на бързо превъртане на видеолента.

Отвъд стената на килията Самюъл се молеше. Ако, когато злото ни връхлети като меч, присъда, мор или пък глад, ние застанем пред портите и в твоето присъствие и ти изплачем нашето страдание, тогава ти ще чуеш и ще ни помогнеш…

Саймън знаеше, че той не може да се моли. Беше опитвал преди, но името на Бог изгаряше устата му и засядаше в гърлото му. Недоумяваше защо може да мисли думите, но не може да ги произнася. И защо може да стои на слънце посред бял ден, но не може да каже една-единствена молитва.

По коридора димът започна да се кълби като прииждащ дух. Саймън усети мириса на изгоряло и чу пукането на огъня, плъзнал навсякъде, но се чувстваше странно отнесен, откъснат от всичко. Ама че ирония — да се превърнеш във вампир, да получиш така наречения вечен живот и после да умреш, когато си на шестнайсет.

— Саймън! — Гласът беше тих, но слухът му го долови сред пукота и бученето на приближаващите пламъци. Димът в коридора беше само предвестник на жегата, която вече беше налице и го притискаше като задушаваща стена. — Саймън!