Касандра Клеър - Град от стъкло

Това, което порази Клеъри повече от всичко останало, беше тишината. Ако се беше случила катастрофа в света на хората, щеше да има викове, писъци, зов един към друг. Но в това помещение почти не се чуваше звук. Хората седяха мирно, някои подпрели глава с ръце, други — сновящи насам-натам. Децата се гушеха у родителите си, но никое от тях не плачеше.

Докато си проправяше път в помещението с Джейс и Мая от двете й страни, Клеъри забеляза и нещо друго. Група от дрипави хора бе застанала в кръг около фонтана. Те стояха някак отделно от останалото множество и когато Мая им махна и им се усмихна, Клеъри разбра защо.

— Моята глутница! — обясни Мая. Тя забърза към тях, като от време на време поглеждаше назад да види дали Клеъри я следва. — Сигурна съм, че Люк е някъде наоколо — извика и се скри в групата, която се затвори около нея. За миг Клеъри се запита какво ли би станало, ако бе последвала върколачката в кръга. Щеше ли да бъде добре дошла като приятелка на Люк, или като ловец на сенки щеше да им се стори подозрителна?

— Недей — каза Джейс, сякаш прочел мислите й. — Не е добра…

Но Клеъри така и нямаше да разбере какво не е добре, защото някой извика „Джейс!“ и Алек се появи задъхан от тълпата, през която си бе проправил път към тях. Тъмната му коса беше разрошена, по дрехите му имаше кръв, но очите му горяха с някаква смесица от облекчение и гняв. Той сграбчи Джейс за якето.

— Какво става с теб?

Джейс изглеждаше обиден.

— Какво да става с мен?

Алек го разтърси не особено леко.

— Ти каза, че излизаш да се поразходиш ! Каква е тази разходка шест часа?

— Ами, продължителна — сви рамене Джейс.

— Иде ми да те убия — каза Алек, като отпусна хватката си от дрехата на Джейс. — Най-сериозно го обмислям.

— Тогава защо вдигна цялата тази врява? — рече Джейс. Той се огледа наоколо. — Къде са всички? Изабел и…

— Изабел и Макс останаха в дома на Пенхалоу със Себастиян — каза Алек. — Майка и татко са на път за там. А Ейлиин е тук с родителите си, но не й се говори много. До един от каналите преживя нещо неприятно с Резкор демон. Но Изи я спаси.

— А Саймън? — попита тревожно Клеъри. — Виждал ли си Саймън? Той би трябвало да е слязъл заедно с другите от Гард.

Алек поклати глава.

— Не, не съм го виждал. Но не съм виждал и инквизитора, и консула. Той сигурно е с някой от тях. Може да са спрели някъде другаде или… — Той млъкна, когато помещението се изпълни с шепот.

Клеъри видя как групата ликантропи се огледа, като група ловджийски кучета, душещи въздуха. Тя се обърна…

… И видя Люк, уморен и целия изцапан с кръв, да минава през двойната порта на залата.

Тя се затича към него. Забравила колко беше разстроена, когато той си бе отишъл, забравила колко й беше ядосан, че ги бе довела тук, забравила всичко, освен радостта си, че го вижда. В първия миг той сякаш се изненада, но после се усмихна, вдигна я и я залюля, както когато беше съвсем малка. Той миришеше на кръв, бархет и дим и за миг тя затвори очи, мислейки си за начина, по който Алек беше сграбчил Джейс, когато го видя в залата, защото така се постъпва с хора от семейството, когато си се тревожил за тях. Сграбчваш ги и ги повдигаш, като им казваш колко си им ядосан, защото, колкото и да са те ядосали, продължават да са близки на сърцето ти. А това, което беше казала на Валънтайн, беше вярно. Люк беше нейното семейство.

Той я остави на земята и тя леко се олюля.

— Внимателно — рече той. — Един Кроучър демон ме улучи по рамото при моста Мериуедър. — Той сложи ръце на раменете й и заразглежда лицето й. — Но ти си добре, нали?

— Каква трогателна сцена — каза един студен глас.

Клеъри се обърна, ръцете на Люк още бяха на рамото й.

Зад нея стоеше висок мъж в синя пелерина, която се виеше около краката му, докато той пристъпваше към тях. Лицето му под качулката на пелерината беше като лице на изсечена статуя: високи скули с остри ъгловати черти и очи с тежки клепачи.

— Лушън — рече той, без да поглежда към Клеъри. — Трябваше да се досетя, че ти си в дъното на тази… тази инвазия.

— Инвазия? — повтори като ехо Люк и в този миг неговата глутница от ликантропи се озова зад него. Те се бяха придвижили толкова бързо и тихо, сякаш се бяха появили от нищото. — Не ние нахлухме в града ви, Консуле. А Валънтайн. Ние просто се опитваме да помогнем.

— Клейвът не се нуждае от помощ — тросна се консулът. — Не и от вашата. Със самото си влизане в Града от стъкло вие нарушавате Закона, независимо дали има защити, или не. Би трябвало да ти е известно.