Касандра Клеър - Град от стъкло

Вълкът издаде някакъв звук — звук на задоволство — и се обърна към Джейс и Клеъри, очите му бяха станали сребристи на лунната светлина.

Джейс извади от колана си друга кама и я вдигна високо, като описа огнена линия във въздуха между тях и върколака.

Вълкът изръмжа, а козината на гърба му настръхна.

Клеъри хвана ръката на Джейс.

— Не… недей.

— Това е върколак , Клеъри…

— Той уби демона вместо нас! Той е на наша страна! — Тя се отскубна от Джейс, преди той да успее да я задържи, и бавно пристъпи към вълка, протегнала ръце с обърнати навън длани. Говореше с тих, спокоен глас:

— Съжалявам. Ние съжаляваме. Знаем, че не искаш да ни нараниш. — Направи пауза, с все още протегнати ръце, когато вълкът я погледна с празен поглед. — Кой… кой си ти? — попита тя. После погледна през рамо към Джейс и се намръщи. — Може ли да махнеш това нещо?

Джейс имаше вид на човек, който се кани да й каже по най-категоричен начин, че няма да махне серафимската кама, която блестеше в случай на опасност, но преди да каже каквото и да е, вълкът тихо изръмжа и започна да се изправя. Краката му се удължиха, гръбнакът му се изправи, челюстта му се смали. Няколко секунди по-късно пред тях стоеше момиче — момиче, облечено в изцапана бяла роба, къдравата й коса бе опъната назад в многобройни плитчици, на шията й имаше белег.

— „Кой си ти?“ — изимитира ядосано момичето. — Не мога да повярвам, че не ме познахте. Сякаш всички вълци са еднакви. Хора.

Клеъри въздъхна с облекчение.

— Мая!

— Същата. Спасих ви задниците, както обикновено. — Тя се ухили. Цялата беше изцапана с кръв и гной — на вълчата козина не личеше толкова, но на мургавата й кожа червените и черни петна неприятно се открояваха. Тя сложи ръка на корема си. — И между другото, ми се гади. Не мога да повярвам, че гризах този демон. Дано не съм алергична.

— Но какво правиш тук? — настояваше Клеъри. — Тоест, не че не се радвам да те видя, но…

— Не знаете ли? — Мая замести озадачен поглед от Джейс към Клеъри. — Люк ни свика тук.

— Люк? — Клеъри се втренчи в недоумение. — Люк е… тук?

Мая кимна.

— Той се свърза с глутницата и свика всички останали, за които се сети, след което ни каза да дойдем в Идрис. Ние прелетяхме над границата и ето ни тук. Някои от другите глутници бяха преминали през Портала в гората и там ни посрещнаха. Люк каза, че на нефилимите ще им трябва помощта ни… — Гласът й потрепери. — Не знаехте ли това?

— Не — каза Джейс — и се съмнявам, че и Клейвът е знаел. Те не са склонни да приемат помощ от долноземци.

Мая се изопна, е очите й блеснаха гневни искри.

— Ако не бяхме ние, щяха да ви изколят всички. Когато пристигнахме, никой не защитаваше града…

— Престани — Клеъри погледна гневно Джейс — Аз наистина, наистина съм ти много благодарна, че ни спаси Мая, както и Джейс, макар той да е склонен по-скоро да прониже очната си ябълка със серафимската кама, отколкото да си го признае. И не казвай, че очакваш това от него — добави бързо тя, като видя изражението на другото момиче, — защото той наистина е непоправим. А сега да отидем до дома на Пенхалоу, за да проверим как са Лайтууд, а после ще намерим Люк…

— Лайтууд ли? Те не са ли в Залата на Съглашението? Там са се събрали всички. Поне Алек със сигурност го видях — каза Мая, — както и онзи магьосник, онзи, с щръкналата коса, Магнус.

— Щом Алек е там, значи и другите трябва да са там. — При вида на облекчението, изписало се по лицето на Джейс, на Клеъри й идеше да сложи ръка на рамото му. Но не го направи. — Добре е, че са се събрали всички в залата; по-безопасно е. — Той пъхна блестящата серафимска кама в колана си. — Хайде, да вървим.

Още като влезе, Клеъри позна обстановката в Залата на Съглашението. Това беше мястото, където бе сънувала, че танцува със Саймън, а после и с Джейс.

Това беше мястото, на което исках да отида, когато минавах през Портала , помисли си тя, докато оглеждаше матовите бели стени и високия таван с вградения в него огромен прозорец, през който се виждаше нощното небе. Помещението, колкото и да беше голямо, й се стори някак си по-малко и по-невзрачно, отколкото в съня й. Фонтанът с русалката все така си стоеше в средата, но изглеждаше не толкова бляскав, а по стъпалата, които водеха до него, се тълпяха хора, мнозина, от които превързани. Мястото беше изпълнено с ловци на сенки, сновящи напред-назад, от време на време спиращи, за да се вгледат в лицата на останалите, с надеждата да разпознаят приятел или роднина. Подът беше целият изпоцапан с кал и кръв.