Касандра Клеър - Град от стъкло

— Не бях се замислял за това — призна си Алек.

— Разбира се, че няма да се замислиш. Ти никога не се замисляш. — В котешките очи на Магнус блестеше ярост. — Аз съм на седемстотин години, Александър. Знам кога нещо е обречено на провал. Ти дори не смееш да признаеш за нас на родителите си.

Алек го гледаше втренчено.

— Ти си на седемстотин години?

— Добре де — поправи се Магнус, — осемстотин. Но не изглеждам на толкова. Не това е важното сега. Важното е…

Но Алек така и не разбра кое е важното, защото в този момент още дузина демони се изсипаха на площада. Той усети как челюстта му увисва.

— По дяволите!

Магнус проследи погледа му. Демоните почти ги бяха обградили в кръг, жълтите им очи горяха.

— Защо променяш темата, Лайтууд?

— Виж какво — Алек посегна към втората си серафимска кама, — ако оживеем, ти обещавам, че ще кажа на цялото си семейство.

Магнус протегна ръце, разтвори пръсти, от всеки от които се издигнаха сини пламъци и озариха широката му усмивка.

— Имаме сделка.

— Валънтайн — процеди Джейс. Лицето му бе пребледняло, докато гледаше втренчено надолу към града. През пластовете дим Клеъри едва виждаше тесните преплетени улици на града, по които тичаха фигури като малки черни мравки, пъплещи отчаяно и без посока. Но тя продължаваше да гледа, без да вижда нищо, нямаше нищо, освен плътни облаци черен пушек и зловоние на пламъци и дим.

— Мислиш, че това е работа на Валънтайн? — Пушекът лютеше в гърлото на Клеъри. — Прилича ми на пожар. Може би просто нещо се е запалило…

— Северната порта е отворена. — Джейс посочи към нещо, което Клеъри едва успя да различи от това разстояние и при този пушек. — Никога не я оставят отворена. И демоничните кули не светят. Вероятно защитите са паднали. — Той измъкна една серафимска кама от колана си и толкова силно я стисна, че чак кокалчетата му придобиха цвят на слонова кост. — Трябва да отида там.

В гърлото на Клеъри заседна буца.

— Саймън…

— Те ще го евакуират от Гард. Не се тревожи, Клеъри. Може би той е по-добре от повечето там долу. Демоните няма да се занимават с него. Те не закачат долноземци.

— Извинявай — прошепна Клеъри. — Семейство Лайтууд… Алек… Изабел…

— Джейхюъл — каза Джейс и ангелската кама пламна, ярка като дневна светлина, в превързаната му лява ръка. — Клеъри, искам да останеш тук. Ще се върна да те взема. — Гневът, изгарящ очите му, откакто бяха напуснали имението, се беше изпарил. Сега разсъждаваше трезво.

Тя поклати глава.

— Не. Искам да дойда с теб.

— Клеъри… — Той млъкна и целият настръхна.

Миг по-късно и Клеъри го чу… Тежък, ритмичен тропот — звук, подобен на пукота на огромен огън. Известно време Клеъри не успяваше да асимилира звука, да го раздроби, както се раздробява музика на съставните й ноти.

— Това е…

— Върколаци. — Джейс гледаше втренчено покрай нея. Тя проследи погледа му и ги видя, препускащи по хълма като прииждаща сянка, с тук-там просветващи огнени огромни очи. Глутница вълци… повече от глутница; трябва да бяха стотици, дори хиляди. Вероятно звукът, който беше взела за пукот от пожар, беше техният лай, носещ се дрезгаво в нощта.

Стомахът на Клеъри се преобърна. Тя познаваше върколаците. Беше се била рамо до рамо с тях. Но това не бяха вълците на Люк, вълци, инструктирани да се грижат за нея и да не я нараняват. Тя си спомни за смъртоносната сила на глутницата на Люк, когато биваше отприщена, и внезапно я обзе страх.

До нея Джейс бясно изруга. Нямаше време да вади друго оръжие и той я притисна към себе си, свободната му ръка се уви около нея, а с другата си ръка той вдигна Джейхюъл високо над главите им. Светлината на камата беше ослепителна. Клеъри стисна зъби…

А вълците се носеха към тях. Беше като помитаща вълна — внезапен оглушителен шум и завихрящ се ураган. Когато първите вълци от глутницата се втурнаха напред и се приготвиха за скок с горящи очи и зейнали челюсти, Джейс впи пръсти в рамото на Клеъри…

Но вълците се понесоха от двете им страни, заобикаляйки мястото, на което стояха. Клеъри извъртя невярващо глава, когато два вълка — единият кафяв, с лъскав косъм, а другият огромен и стоманеносив — леко се приземиха на земята зад тях, после продължиха да бягат, без дори да погледнат назад. Навсякъде около тях имаше вълци, но нито един не ги докосваше. Те се носеха покрай тях като поток от сенки, козините им отразяваха лунната светлина и проблясваха в сребристо, което ги правеше да изглеждат почти като единна движеща се река, напираща към Джейс и Клеъри, но после разделяща се покрай тях като вода покрай камък. Ликантропите им обръщаха толкова внимание, колкото биха обърнали на статуи, просто минаваха покрай тях, челюстите им зееха, очите им бяха устремени към пътя пред тях.