Касандра Клеър - Град от стъкло

Беше преполовила стълбите надолу, със стили в ръка, когато усети, че нещо не е наред. Всекидневната беше празна. Макс и Себастиян ги нямаше. На дъската, закована от Себастиян на счупения прозорец, имаше една наполовина начертана руна. Нямаше го и чука, който бе използвал.

Стомахът й се сви.

— Макс! — извика тя, като се завъртя в кръг. — Себастиян! Къде сте?

Себастиян се обади от кухнята.

— Изабел… тук сме.

Олекна й на сърцето.

— Себастиян, не е смешно — каза тя, докато с бързи стъпки се отправяше към кухнята. — Мислех, че сте…

Тя затръшна вратата след себе си. В кухнята беше тъмно, по-тъмно и от всекидневната. Тя затърси с очи Себастиян и Макс, но не видя нищо друго, освен сенки.

— Себастиян? — Попита колебливо тя. — Себастиян, какво правиш тук? Къде е Макс?

— Изабел. — Стори й се, че видя нещо да мърда, тъмна сянка на фона на други, по-светли. Гласът му беше тих, мил, почти сърдечен.

Досега не беше забелязала колко е хубав гласът му.

— Изабел, извинявай.

— Себастиян, държиш се странно. Престани.

— Съжалявам, че трябва да си ти — каза той. — Знаеш ли, от всички ви най-много харесвах теб.

— Себастиян…

— От всички ви — повтори той със същия нежен глас — мислех, че ти най-много приличаш на мен.

Той стовари юмрука си върху нея, юмрука, в който стискаше чука.

Алек тичаше из тъмните и горящи улици, като непрекъснато зовеше Ейлийн. Когато излезе от квартал Принсуотър и навлезе в сърцето на града, пулсът му се ускори. Улиците приличаха на оживели картини на Бош: изпълнени с гротескни и страховити същества и сцени на неочаквано, противно насилие. Паникьосани хора бутаха Алек встрани, без да го погледнат, и с писъци хукваха в неопределена посока. Въздухът миришеше на дим и демони. Някои къщи горяха; други бяха с избити прозорци. Паважът блестеше от счупени стъкла. Когато се приближи до една сграда, видя, че това, което беше взел за откъртена мазилка, всъщност беше огромно петно от прясна кръв. Той се завъртя на място, оглеждайки се във всички посоки, но не видя никакво обяснение за тази кръв. Въпреки това, той бързо се отдалечи от мястото.

Алек единствен от децата на семейство Лайтууд си спомняше Аликанте. Той бе едва проходил, когато заминаха оттук, но още си спомняше блестящите кули, заснежените улици през зимата, новогодишните лампички по магазини и къщи, водата, плискаща се във фонтана с русалката в Залата на Съглашението. Сърцето му по странен начин го теглеше към Аликанте, таеше скрита надежда, че един ден ще се върнат в родното си място. Да види града си в това състояние, беше равносилно на това, да умрат всичките му надежди.

Той се обърна към широкия булевард и видя по една от улиците, водещи към Залата на Съглашението, глутница Билайъл демони, които съскаха и виеха. Те влачеха нещо зад себе си — нещо, което се извиваше и гърчеше върху паважа. Той се спусна по улицата, но демоните вече бяха изчезнали. В основата на една колона имаше свита на кълбо, отпусната фигура, от която на земята се процеждаха струйки кръв. Когато Алек се наведе да обърне тялото, под ботушите му изхрущяха счупени, подобни на камъчета, стъкла. След един бегъл поглед към моравото, обезобразено лице, той потръпна и се извърна, благодарен, че човекът не беше сред хората, които познава.

Някакъв шум го накара бързо да се изправи. Той усети вонята му, преди да го е видял: от другия край на улицата към него се плъзваше някаква прегърбена, огромна сянка. Висш демон? Алек не изчака да разбере. Той хукна по улицата към една от високите къщи, като скочи на перваза на разбития прозорец. Няколко минути по-късно се изкачи на покрива, ръцете го боляха, коленете му бяха одраскани. Той се изправи, изтърси мръсотията от ръцете си и погледна надолу към Аликанте.

Разрушените демонични кули хвърляха своята матова, мъртвешка светлина върху гъмжащите улици на града, където всякакви същества се влачеха, пълзяха и се промъкваха в сенките между сградите, подобно на хлебарки, пъплещи из тъмен апартамент. Във въздуха се носеха писъци и викове, крясъци и напразен зов на имена. Към тях се прибавяха и писъците на демоните, пронизителните им викове на наслада, които болезнено пронизваха човешкото ухо. Пушекът се издигаше над къщите от медени тухли като мъгла, която се кълбеше и около кулите на Залата на Съглашението. Алек погледна нагоре към Гард и видя как ловците на сенки се носят надолу по пътеката на хълма, осветявани от магическите светлини, които носеха със себе си. Клейвът слизаше да се сражава.