Касандра Клеър - Град от стъкло

Алек бе сложил ръце на раменете й и я разтърсваше. Тя бавно вдигна глава; бялото лице на брат й се открояваше на фона на мрака зад него. Зад дясното му рамо се подаваше лък, същият лък, с който Саймън бе убил висшия демон Абадон. Тя не можеше да си спомни кога се бе появил Алек, поне не си спомняше да го е виждала на улицата; сякаш изведнъж се бе материализирал пред нея, като дух.

— Алек. — Гласът й беше тих и треперещ. — Алек, престани. Добре съм.

Тя се освободи от хватката му.

— Не изглеждаш добре. — Алек вдигна поглед нагоре и изруга под носа си. — Трябва да се махнем от улицата. Къде е Ейлийн?

Изабел примигна. Около тях не се виждаха демони. От другата страна на улицата някой седеше на стълбите пред входа на една къща и надаваше силни и пронизителни писъци. Тялото на стареца още лежеше на улицата и навсякъде наоколо се усещаше мирис на демони.

— Ейлийн… един от демоните се опита… опита се да… — замлъкна и пое дълбоко въздух. Тя беше Изабел Лайтууд. Не изпадаше в истерия при никакви обстоятелства. — Убихме го, но после тя избяга. Опитах се да я настигна, но тя беше твърде бърза. — Изабел погледна към брат си. — В града има демони. Как е възможно?

— Не знам. — Алек поклати глава. — Сигурно защитите са паднали. Когато излязох от къщи, навън имаше четирима или петима демони Они. Хванах единия да се крие в храстите. Другите избягаха, но може пак да се върнат. Ела. Да се прибираме вкъщи.

Жената на стълбите продължаваше да ридае. Звукът ги последва, когато те забързаха към дома на Пенхалоу. По улицата нямаше демони, но се чуваха експлозии, писъци и отекващи стъпки, идващи от сенките на другите тъмни улици. Докато се качваха по стълбите към входа на дома на Пенхалоу, Изабел погледна назад, точно когато от тъмното между две къщи се подаде дълго пипало и се уви около ридаещата жена на стълбите. Риданието й премина в писъци. Изабел понечи да се върне назад, но Алек вече я беше сграбчил и я бутна пред себе си в къщата, после затвори и заключи вратата след тях. В къщата беше тъмно.

— Изключих осветлението. Не исках повече да ги привличаме — обясни Алек, като бутна пред себе си Изабел във всекидневната.

Макс седеше на пода до стълбите, обгърнал с ръце коленете си. Себастиян бе застанал до прозореца и на мястото на счупеното стъкло заковаваше дъски, които беше взел от камината.

— Така — каза той, като се изправи и сложи чука на лавицата с книги. — На първо време става.

Изабел се отпусна до Макс и разроши косата му.

— Добре ли си?

— Не. — Очите му бяха големи и изплашени. — Опитах се да погледна през прозореца, но Себастиян не ми даде.

— Себастиян е бил прав — каза Алек. — На улицата имаше демони.

— Още ли са там?

— Не, но някои от тях все още са в града. Трябва да помислим какво ще правим отсега нататък.

Себастиян се намръщи.

— Къде е Ейлийн?

— Избяга — обясни Изабел. — Аз съм виновна. Трябваше да…

— Вината не е твоя. Ако не беше ти, тя щеше да умре. — Алек говореше с овладян глас. — Виж, нямаме време за самообвинения. Ще отида да потърся Ейлийн. Искам вие тримата да стоите тук. Изабел, наглеждай Макс. Себастиян, довърши укрепването на къщата.

Изабел повиши възмутено тон:

— Не искам да излизаш сам навън! Вземи ме със себе си.

— Тук аз съм възрастният. Ще става така, както аз казвам. — Гласът на Алек беше спокоен. — Всеки момент родителите ни ще се върнат от Гард. По-добре е повечето от нас да са тук. Навън много лесно ще се разпилеем. Няма да рискувам, Изабел. — Погледът му се премести към Себастиян. — Разбра ли?

Себастиян вече бе извадил стилито си.

— Ще начертая защитни знаци из къщата.

— Благодаря. — Алек беше вече почти до вратата, обърна се и погледна Изабел. За няколко секунди погледите им се преплетоха. После той излезе.

— Изабел — беше Макс, гласчето му беше тихо, — китката ти кърви.

Изабел погледна надолу. Не помнеше да си е наранявала китката, но Макс имаше право: кръвта беше изцапала маншета на бялото й яке. Тя се изправи на крака.

— Ще отида да си взема стилито. Ей сега се връщам и ще ти помогна за руните, Себастиян.

Той кимна.

— Ще се възползвам от помощта ти. Не съм много добър в това.

Изабел се качи по стълбите, питайки се в какво изобщо беше добър той. Усещаше костите си отмалели, имаше болезнена нужда от енергийна руна.

Тя можеше да си начертае такава при необходимост, макар че Алек и Джейс се справяха много по-добре от нея с тези знаци.

Вече в стаята си, тя потърси стилито сред вещите си, а също и още няколко оръжия. Когато пъхна серафимските ками в ботушите си, тя се сети за Алек и погледа, който си размениха на вратата. Не за първи път виждаше брат си да тръгва, съзнавайки, че може да не го види повече. Беше приела това, приемаше го като част от живота си, до момента, в който срещна Клеъри и Саймън и разбра, че за повечето хора това, разбира се, далеч не е така. Те не живееха редом със смъртта като своя постоянна спътница, която студено диша във врата им дори и в най-обикновените дни. Тя винаги бе презирала Мунданите по начина, по който го правят всички ловци на сенки — мислеше ги за изнежени, глупави, овчедушни. Сега се запита дали цялата тази омраза не произтичаше от факта, че завижда. Колко ли хубаво беше това, да не се притесняваш, че когато някой от твоето семейство излезе, може и никога повече да не се завърне.