Касандра Клеър - Град от стъкло

Но нямаше как да е демон. В Аликанте никога не бе имало демони. Никога. Докато Изабел гледаше недоумяващо, съществото вдигна глава и започна да души въздуха, сякаш усетило присъствието й. Тя видя, че то е сляпо, на челото, там, където трябваше да бъдат очите, минаваше, подобно на цип, дебела линия от начупени зъби. В долната половина на лицето си то имаше още една уста, от която излизаха зъби като бивни. Тясната му опашка проблясваше, докато я мяташе напред-назад, а когато Изабел се приближи, видя, че опашката завършваше с редица остри като бръсначи кости.

Ейлийн трепна и изстена. Изабел изпита облекчение — беше почти сигурна, че Ейлийн е мъртва — ала чувството на облекчение трая кратко. Щом Ейлийн помръдна, Изабел видя, че блузата й отпред бе разкъсана. По гърдите й имаше следи от нокти, а съществото бе пъхнало другото си пипало в колана на джинсите й.

На Изабел й причерня пред очите. Този демон не се опитваше да убие Ейлийн — още не. Камшикът на Изабел оживя в ръката й подобно на огнения меч на ангела на отмъщението; тя се втурна напред, камшикът й се стовари върху гърба на демона.

Демонът изкряска и се отдръпна от Ейлийн. Той се хвърли към Изабел, двете му усти зейнаха, ноктите му замахнаха към лицето й. Тя заотстъпва назад, като междувременно отново замахна с камшика си към него. Той изплющя по лицето на демона, по гърдите и краката му. По огромното му туловище се появиха хиляди прорезни ивици, от които закапа кръв и гной. Тогава от горната му паст се появи дълъг, раздвоен като на змия език, и се насочи право към лицето на Изабел. Тя видя, че в края му имаше жило, подобно на скорпионското. Отново замахна с ръката, която държеше камшика, и той се уви около езика на демона, стягайки го в сребристо-златисти пръстени. Демонът изрева и не спираше да реве, докато тя стягаше все по-плътно и по-плътно пръстените. Езикът на демона падна с влажно, противно пльосване върху паветата на пътеката.

Изабел издърпа камшика си. Демонът се обърна и избяга с бързи, стрелкащи се движения, подобно на змия, а тя се спусна след него.

Демонът беше вече преполовил пътеката, когато някаква тъмна фигура се изправи пред него. Нещо проблесна в тъмнината и демонът се сгромоляса на земята.

Изабел мигом спря. Ейлийн стоеше над падналия демон с тънко острие в ръка — сигурно го бе носила на колана си. Руните върху камата блестяха като мигащи светлинки, когато тя заби острието, натискайки го все повече и повече в гърчещото се тяло на демона, докато съществото напълно спря да мърда и се разтвори във въздуха.

Ейлийн вдигна поглед. Лицето й беше бледо. Копчетата на блузата й бяха скъсани и тънкият плат се беше разтворил, но тя не направи опит да се прикрие. От дълбоките драскотини на гърдите й се процеждаше кръв.

Изабел тихо възкликна.

— Ейлийн… добре ли си?

Ейлийн пусна камата и тя издрънча на земята. Без да продума, тя се обърна и побягна, като се изгуби в мрака под моста.

Смаяна, Изабел изруга и хукна след нея. Щеше й се тази нощ да бе облечена с нещо по-практично от кадифена рокля, но поне бе обула ботушите си. Съмняваше се, че щеше да настигне Ейлийн, ако беше с дамски обувки с токчета.

От другата страна на пътеката имаше метални стълби, които водеха обратно към улица „Принсуотър“. Ейлийн се виждаше неясно на най-горното стъпало. Изабел подхвана тежките поли на роклята си и тракайки с ботуши, се заизкачва по стълбите. Когато стигна до горе, се огледа за Ейлийн.

Взираше се така известно време, застанала в началото на широкия път, към който бе обърната къщата на Пенхалоу.

Вече никъде не виждаше Ейлийн — момичето се бе изгубило сред множеството от хора. Но не само хора се тълпяха между къщите. На улицата имаше същества — демони — цели дузини, може би и повече, подобни на гущеровидното същество с хищните нокти, което Ейлийн бе убила под моста. Вече две-три тела бяха проснати на улицата, едното само на няколко крачки от Изабел — някакъв мъж, с изтръгнато половината съдържание на гръдния му кош. По сивата му коса Изабел позна, че е старец. Разбира се, че е , помисли си тя, мозъкът й едва-едва работеше, мислите й бяха блокирани от паниката. Всички възрастни са в Гард. Долу в града са останали само децата, старците и болните…

Обагреният в червено въздух започна да мирише на изгоряло, нощта бе изпълнена с викове и писъци. Вратите на всички къщи бяха отворени — хората излизаха от тях, после замръзваха на местата си, когато виждаха изпълнената с чудовища улица.