Касандра Клеър - Град от стъкло

— Стана късно — каза Изабел, като нервно пусна дантеленото перде на високия прозорец на всекидневната. — Досега трябваше да се е върнал.

— Бъди разумна, Изабел — отбеляза Алек с онзи покровителствен тон на по-голям брат, който трябваше да покаже, че за разлика от нея, Изабел, която е склонна към истерии, той, Алек, умее да запази спокойствие. Самата му стойка — беше се излегнал в един от масивните фотьойли до камината на Пенхалоу така, сякаш нищо на света не можеше да го смути — демонстрираше пълно отсъствие на тревога. — Напълно в стила на Джейс е, когато е разстроен, да излезе и да скита наоколо. Той каза, че отива да се поразходи. Ще се върне.

Изабел въздъхна. Почти й се прииска родителите й да бяха тук, но те все още бяха в Гард. Каквото и да е обсъждал Клейвът, събранието на Съвета се проточи твърде много.

— Но той познава Ню Йорк. Не познава Аликанте…

— Със сигурност го познава по-добре от теб. — Ейлийн седеше на дивана и четеше книга с тъмночервена кожена подвързия. Тъмната й коса беше опъната назад и сплетена на рибена кост, очите й бяха приковани в разгърнатия на скута й том. Изабел, която не си падаше много по четенето, гледаше с известна завист на хората, които умееха да се съсредоточат в книга. Имаше много неща, за които можеше да завижда на Ейлийн — за това, че е дребничка и кокетна, а не амазонка, която на токчета е по-висока от почти всяко момче. Но пък съвсем наскоро Изабел установи, че не гледа на другите момичета само като на обект на завист, отхвърляне или антипатия. — Живял е тук до десетгодишната си възраст. Докато вие сте идвали само няколко пъти.

Изабел вдигна ръка към гърлото си и се намръщи. Висулката на синджирчето около шията й внезапно започна силно да пулсира — обикновено пулсираше при наличие на демони, но те се намираха в Аликанте. Нямаше начин да има демони наблизо. Може висулката да се е повредила.

— Във всеки случай, не мисля, че безцелно скита наоколо. Почти съм сигурна, че знам къде е отишъл — отвърна Изабел.

Алек вдигна очи.

— Мислиш, че е отишъл при Клеъри?

— Тя още ли е тук? Не трябваше ли да се върне в Ню Йорк. — Ейлийн остави книгата да се затвори. — Всъщност, къде е отседнала сестрата на Джейс?

Изабел сви рамене.

— Питай него — рече тя, като посочи с очи Себастиян.

Себастиян се бе излегнал на дивана срещу Ейлийн. Той също държеше книга в ръка, от която изглеждаше напълно погълнат. Той вдигна очи, сякаш усетил погледа на Изабел върху себе си.

— За мен ли говориш? — попита кротко той. Всичко у Себастиян е кротко , помисли си с досада Изабел. Първоначално тя бе впечатлена от вида му — тези високи изпъкнали скули и черни, загадъчни очи, — но неговата учтивост започваше да й лази по нервите. Не харесваше момчета, които си даваха вид, че никога нищо не може да ги ядоса. В света на Изабел гневът означаваше страст, а страстта — забавление.

— Какво четеш? — попита тя малко по-остро, отколкото възнамеряваше. — Това някой от комиксите на Макс ли е?

— Да — Себастиян сведе поглед към манга поредицата Angel Sanctuary , която бе сложил на страничната облегалка на дивана. — Картинките ми харесват.

Изабел ядосано въздъхна. Уловил погледа й, Алек попита:

— Себастиян, тази сутрин… Джейс знае ли къде си ходил?

— Имаш предвид това, че съм излизал с Клеъри? — Себастиян изглеждаше развеселен. — Виж, това не е тайна. Ако бях видял Джейс, щях да му кажа.

— Не разбирам какво го засяга него това. — Ейлийн остави книгата си настрани. — Да не би Себастиян да е направил нещо нередно? Какво лошо има в това, да иска да покаже на Клариса Идрис, преди тя да си замине? Джейс би трябвало да е доволен, че сестра му не скучае и не му досажда.

— Той може да бъде много… покровителствен — рече Алек, след като леко въздъхна.

Ейлийн се намръщи.

— Това не е много хубаво. За нея би било по-добре да не бъде така свръхпокровителствана. Изражението й, когато влезе при нас в библиотеката, беше такова, сякаш никога не е виждала хора да се целуват . Пък и кой знае, може наистина да не е виждала.

— Виждала е — каза Изабел, като се сети за начина, по който Джейс бе целунал Клеъри в двореца на феите. Не й беше приятно да си спомня за това. Изабел самата не обичаше да страда, още по-малко обичаше да гледа как другите страдат. — Не е това.

— Тогава какво е? — Себастиян се изправи и отметна от очите си една тъмна къдрица. На Изабел й се стори, че мерна нещо, някаква червена линия, пресичаща дланта му като белег. — Да не би просто мен да ме мрази? Защото иначе не мога да си обясня…