Касандра Клеър - Град от стъкло

Клеъри потисна спомена си за това, което бе казал Валънтайн: Тя ме изостави, защото превърнах първото й дете в чудовище.

— Но магьосниците също са наполовина демони. Ето Магнус. Това не ги прави зли…

— Не и ако си наполовина висш демон. Нали чу какво каза жената демон? Това ще отнеме неговата човечност, както отровата отнема живота от кръвта.

Клеъри заговори на пресекулки.

— Това не е вярно. Не може да бъде вярно. В това няма никакъв смисъл…

— Напротив. — В изражението на Джейс се четеше смазващо отчаяние. Тя видя как сребърната верижка проблясва на голата му шия, как хвърля бял отблясък на светлината на звездите. — И то обяснява всичко .

— Искаш да кажеш, обяснява защо си толкова добър ловец на сенки? Защо си толкова честен и безстрашен, сладък и всичко друго, което демоните не са ?

— Това обяснява — каза с равен глас той — защо изпитвам това, което изпитвам към теб.

— Какво означава това?

Той дълго мълча, като я гледаше през малкото разстояние, което ги делеше. Макар и да не я докосваше, Клеъри го усещаше, сякаш тялото му беше върху нейното.

— Ти си ми сестра — отвърна най-накрая. — Моя сестра, моя кръв, част от семейството ми. Аз трябва да те закрилям… — той се засмя беззвучно и невесело… — да те защитавам от другите момчета, които искат да правят с теб същото, което искам и аз.

Клеъри притаи дъх.

— Ти каза, че занапред искаш да си само мой брат.

— Излъгах. Демоните лъжат, Клеъри. Нали знаеш за раните, които можеш да получиш като ловец на сенки… ужилване с демонична отрова. Дори не разбираш какво става с теб, но отвътре убийствено бавно кървиш. Това е също като усещането да съм ти брат.

— Ами Ейлийн…

— Трябваше да опитам . И опитах. — Гласът му беше безжизнен. — Но Бог ми е свидетел, че не искам никоя друга, освен теб. Нито пък искам да искам друга, освен теб. — Той протегна ръка, леко зарови пръсти в косата й, погали бузата й. — Сега поне знам защо.

Гласът на Клеъри се превърна в шепот.

— И аз не искам друг, освен теб.

Тя усети как Джейс затаи дъх. Той бавно се обърна и се опря на лакти. Сега беше свел поглед към нея и изражението му беше променено — лицето му имаше излъчване, каквото тя никога не беше виждала — сляпа, почти убийствена светлина блестеше в очите му. Пръстите му се плъзнаха от бузата към устните й и очертаха контурите им.

— Предполагам — каза той, — че ще ми кажеш да не правя това.

Тя нищо не каза. Не искаше да му каже да спре. Беше й омръзнало да казва „не“ на Джейс… и да си забранява да изпитва това, което искаше да изпита от цялото си сърце. Каквото и да й струваше.

Той се наведе, устните му докоснаха бузата й, плъзнаха се лекичко по нея… и дори само това леко докосване изопна нервите й и предизвика тръпки по цялото й тяло.

— Ако искаш да спра, кажи ми го сега — прошепна той. И когато тя не каза нищо, той докосна с устни слепоочието й. — Или сега. — Спусна се надолу по скулата й. — Или сега. — Устните му бяха върху нейните. — Или…

Но тя се протегна и го привлече към себе си, а недоизречените думи заглъхнаха в устата й. Той я целуваше нежно, внимателно, но не нежност желаеше тя, не и сега, не и след всичкото това време, и тя сграбчи ризата му и силно го притисна към себе си. Той издаде лек, гърлен стон, после уви ръце около нея, притисна я към себе си и двамата се търколиха на тревата, сплели телата си, без да спират да се целуват. Камъчетата се забиваха в гърба на Клеъри, а раменете я боляха от падането от прозореца, но тя не обръщаше внимание. Единственото, което имаше значение, беше Джейс. Всичко, което усещаше, за което се надяваше, дишаше, желаеше и виждаше, беше Джейс. Нищо друго нямаше значение.

Дори и през палтото тя усещаше топлината му, която проникваше през неговите и нейните дрехи. Тя свали якето му, после някак си той остана и без риза. Пръстите й изследваха тялото му, а устата му — нейната. Мека кожа над жилести мускули, с мрежа от тънки белези. Тя докосна звездовидния белег на рамото му — той беше гладък и равен, като че ли част от кожата му, а не изпъкнал като останалите. Разбира се, тези знаци бяха дефекти, но тя не ги възприемаше така; те бяха история, врязана в тялото му. Картата на един живот, изпълнен с безконечни войни.

Той започна неумело да разкопчава копчетата на палтото й, ръцете му трепереха. Никога не бе предполагала, че ръцете на Джейс могат да бъдат така несръчни.

— Дай на мен — каза тя и посегна към последното копче.