Касандра Клеър - Град от стъкло

Когато се надигна, нещо студено и металическо се заби в ключицата й и тя изстена от изненада.

— Какво има? — вцепени се Джейс. — Да не те нараних?

— Не ти. Беше това. — Тя докосна сребърната верижка на шията му. На нея висеше малко сребърно колелце. Беше я наранило, когато се беше навела напред. Сега го загледа по-внимателно.

Пръстенът — обгорен метал с преплетени звезди, — този пръстен й беше познат. Пръстенът на Моргенстърн. Същият този пръстен, който бе блестял на ръката на Валънтайн в съня, който им бе показал ангелът. Беше негов, а той го бе дал на Джейс, както си му редът, от баща на син.

— Извинявай — каза Джейс. Той прокара пръст по бузата й, в погледа му се четеше някакво странно напрежение. — Бях забравил, че нося това проклето нещо.

Внезапно кръвта на Клеъри се смрази във вените й.

— Джейс — каза тихо тя. — Джейс, недей.

— Недей какво? Да не нося този пръстен?

— Не, недей… недей да ме докосваш. Спри за малко.

Лицето му се вкамени. В смутения му поглед се редяха един куп въпроси, но той не каза нищо, само отдръпна ръката си.

— Джейс — каза отново тя. — Защо? Защо сега?

Той зяпна от изненада. Тя видя на долната му устна, там, където я беше хапал, тъмна линия, а може би тя я беше отхапала.

— Защо сега какво ?

— Ти каза, че между нас няма нищо. Че ако ние… ако ние си позволим да имаме чувствата, които изпитваме, ще нараним всички, на които държим.

— Наистина така казах. И излъгах. — Погледът му омекна. — Наистина ли мислиш, че не те искам…

— Не — рече тя. — Не, не съм глупава, знам, че ме искаш. Но когато каза, че сега най-после разбираш защо изпитваш това към мен, какво имаше предвид?

Не че не знаеше, помисли си тя, но беше длъжна да попита, искаше да го чуе от него.

Джейс хвана китките й и притегли ръцете й към лицето си, като сплете пръстите си с нейните.

— Помниш ли какво ти казах в дома на Пенхалоу? — попита той. — Че никога не мислиш, преди да направиш нещо, и че затова разваляш всичко, до което се докоснеш?

— Не, бях забравила. Благодаря, че ми напомни.

Той сякаш не забеляза иронията в гласа й.

— Нямах предвид теб, Клеъри. Говорех за себе си. За това, което съм аз. — Той бавно обърна лице и пръстите й се плъзнаха по бузата му. — Чак сега разбрах защо. Знам, че съм обзет от зла сила. И може би… може би затова се нуждая толкова силно от теб. Защото, ако Валънтайн ме е превърнал в чудовище, то значи теб е превърнал в нещо като ангел. А Луцифер обича Бог, нали? Или поне Милтън така твърди.

Клеъри шумно си пое въздух.

— Аз не съм ангел. А ти дори не знаеш как е употребил Валънтайн кръвта на Итуриел… може би я е искал за себе си…

— Той каза, че кръвта е за „мен и моите“ — рече спокойно Джейс — Това обяснява умението ти да правиш тези неща, Клеъри. Кралицата на феите беше казала, че двамата с теб сме експерименти. Не само аз.

— Аз не съм ангел, Джейс — повтори тя. — Не връщам книгите в библиотеката. Свалям нелегално музика от интернет. Лъжа майка си. Аз съм съвсем обикновена .

— Не и за мен. — Той я погледна. Лицето му бе наведено над нея на фона на звездите. Нямаше нищо от обичайната арогантност в изражението му — никога не беше го виждала толкова беззащитен, но дори и тази беззащитност бе примесена със себеомраза, загнездена дълбоко в него като рана. — Клеъри, аз…

— Махни се от мен — каза Клеъри.

— Какво? — Отчаянието в очите му се пръсна на хиляди парчета, подобно на огледалото Портал в Ренуик и в един момент изражението му беше крайно изненадано. Беше й трудно да го гледа и да продължава да казва не. Сега, докато го наблюдаваше — дори и да не беше влюбена в него, онази част от нея, която беше дъщеря на майка й, която обичаше всяко хубаво нещо заради самата му красота, — може би щеше да го пожелае. Ала сега, точно защото беше дъщеря на майка си, това бе невъзможно.

— Чу ме — каза тя. — И ми пусни ръцете. — Тя ги отдръпна и ги стисна в юмруци, за да спрат да треперят.

Той не помръдна. После сви устни и за миг тя отново видя в очите му онзи хищнически блясък, но сега примесен и с гняв.

— Предполагам, няма смисъл да те питам защо ?

— Значи ти ме искаш само защото си зъл, а не човек. Просто ти трябва причина, с която да оправдаваш себеомразата си. Аз пък няма да ти позволя да ме използваш, за да си докажеш колко ниско си паднал.

— Не съм казал това. Не съм казал, че те използвам.

— Добре. Тогава ми кажи, че не си чудовище. Кажи ми, че у теб няма нищо сбъркано. И ми кажи, че ще ме искаш дори ако се окаже, че нямаш демонична кръв. — Защото аз уж нямам демонична кръв. А все така те желая.