Касандра Клеър - Град от стъкло

— Тази книга е моя. — Едно гласче прекъсна Себастиян. Беше Макс, застанал на вратата на всекидневната. Той бе облечен със сива пижама, а кестенявата му коса беше разрошена, сякаш току-що е станал от сън. Той гледаше ядосано мангата, поставена до Себастиян.

— Коя, тази ли? — Себастиян му подаде комикса. — Ето, малкият.

Макс прекоси стаята и си прибра книгата. Смръщи вежди към Себастиян.

— Не ме наричай „малкият“.

Себастиян се засмя и се изправи.

— Ще донеса кафе — каза той и тръгна към кухнята, но спря на вратата и се обърна. — Някой да иска нещо друго?

Всички вкупом отговориха, че не искат. Себастиян сви рамене и тръгна към кухнята, като остави вратата да се затръшне след него.

— Макс — смъмри го Изабел. — Не се дръж невъзпитано.

— Не обичам да ми се пипат нещата. — Макс притисна комикса до гърдите си.

— Кога ще пораснеш, Макс? Той само ги разглеждаше. — Гласът на Изабел прозвуча по-ядосано, отколкото й се искаше; още беше бясна на Джейс и си го изкарваше на малкото си братче. — Трябва да си лягаш. Стана късно.

— На хълма става нещо. Шумът оттам ме събуди. — Макс премигна, без очилата всичко му беше замъглено. — Изабел?…

Въпросителната нотка в гласа му привлече вниманието й. Изабел се извърна от прозореца и го погледна.

— Какво?

— Качвали ли са се досега хора на демоничните кули? Просто ей така?

Ейлийн вдигна поглед.

— Да се качват на демоничните кули? — Тя се засмя. — Не, това никой не го е правил. Първо, защото е забранено и всъщност, за какво му е на човек да го прави?

Ейлийн, помисли си Изабел, няма никакво въображение. Тя самата се сещаше за един куп причини някой да иска да се качи на демоничните кули, например, за да си изплюе дъвката върху някой случаен минувач.

Макс се намръщи.

— Но някой все пак се е качил. Видях с очите си…

— Може само да си мислиш така, а всъщност да си сънувал — каза му Изабел.

Макс изкриви лице. Предчувствайки настъпваща буря, Алек стана и го хвана за ръката.

— Хайде, Макс — каза не без раздразнение той. — Връщай се в леглото си.

— Май всички трябва да си лягаме — каза Ейлийн и стана. Тя отиде до прозореца при Изабел и решително дръпна завесите. — Вече е почти полунощ, кой знае кога ще се върнат от Съвета? Няма смисъл да стоим…

Висулката на шията на Изабел пак започна да пулсира, вече по-силно — и после прозорецът, пред който стоеше Ейлийн, се разби с оглушителен трясък. Ейлийн изписка, когато някакви ръце се протегнаха през зейналата дупка — не точно ръце, видя шокирана Изабел, а огромни, люспести пипала, целите в кръв и черна течност. Те сграбчиха Ейлийн и я измъкнаха през разбития прозорец, преди тя да успее да изпищи втори път.

Камшикът на Изабел лежеше на масата до камината. Тя се хвърли към него, като за малко да се блъсне в Себастиян, който идваше от кухнята.

— Донеси оръжията — изкрещя тя, докато той се оглеждаше смаяно из стаята. — Хайде! — извика отново и се спусна към прозореца.

До камината Алек държеше Макс, а малкият се гърчеше и скимтеше, опитвайки се да се изтръгне от хватката на брат си. Алек го повлече към вратата. Добре , помисли си Изабел. Изведи Макс оттук.

През строшения прозорец нахлу студен въздух. Изабел повдигна полата си и ритна остатъците от счупеното стъкло, благодарна за дебелите подметки на ботушите си. Когато разчисти стъклата, тя провря глава и скочи през зеещата в рамката дупка, като с глух удар се приземи на пътеката пред входа.

В първия момент пътеката й се видя пуста. Покрай канала нямаше улично осветление; светлината идваше главно от прозорците на близките къщи. Изабел тръгна предпазливо напред, сребристо-златистият й камшик се виеше до нея. Този камшик й служеше от толкова време — получи го като подарък от баща си за дванайсетия си рожден ден, — че вече го усещаше като част от тялото си, като неразделна част от дясната си ръка.

Колкото повече се отдалечаваше от къщата и приближаваше моста Олдкасъл, който се издигаше над канала Принсуотър, толкова повече се сгъстяваха сенките около подпорите му. И тогава, както се стори на Изабел, нещо в сенките мръдна, нещо бяло и стрелкащо се.

Изабел се затича, прескачайки ниския плет, ограждаш нечия градина, и се озова върху тясната павирана настилка на една пътечка, която минаваше под моста. Камшикът й заблестя с ярка сребърна светлина и сега, на светло, тя видя Ейлийн, отпусната безжизнено в края на канала. Някакъв огромен демон се беше проснал върху нея, като я притискаше с тежестта на дебелото си, гущеровидно тяло, а лицето му бе заровено във врата й…