Касандра Клеър - Град от стъкло

Това беше невъзможно, неестествено. Никога досега защитите на демоничните кули не са били преминавани дори от един-единствен демон. А сега бяха нахлули дузини от тях. Стотици. А може и повече, прииждащи по улиците като отровен прилив. Изабел имаше чувството, че се намира зад стъклена стена, през която може да вижда всичко, без да може да помръдне — да гледа, замръзнала, как един демон сграбчва едно бягащо момче и го вдига над земята, забивайки разкривените си зъби в рамото му.

Момчето пищеше, но писъците му се губеха във врявата, която раздираше нощта. Шумът ставаше все по-силен и по-силен: виещите демони, хората, зовящи се по име, звуци от тичащи нозе и счупване на стъкло. Надолу по улицата някой викаше нещо, което тя едва успяваше да разбере — нещо за демоничните кули. Изабел погледна нагоре. Високите върхове на кулите си стояха на стража над града както винаги, но вместо да отразяват сребристата светлина на звездите или дори червеното сияние на горящия град, те бяха мъртвешки бели като кожата на труп. Тяхната светлина беше изчезнала. Тръпки я побиха. Не е чудно, че по улиците пъплеха чудовища — по някакъв неведом начин демоничните кули бяха изгубили магическата си сила. Защитите, които бяха закриляли Аликанте хиляди години, ги нямаше.

Самюъл беше утихнал от няколко часа, но Саймън беше още буден и сънят бягаше от очите му. Докато се взираше в мрака, той дочу писък.

Вдигна рязко глава. Тишина. Огледа се тревожно наоколо — да не би да му се беше причуло? Наостри уши, но дори при изострения си напоследък слух, не успя да долови нищо. Тъкмо пак легна, когато писъците отново се чуха, пронизвайки ушите му като игли. Като че ли идваха отнякъде извън Гард.

Той се надигна, изправи се на леглото и погледна през прозореца навън. Видя простиращата се отпред зелена поляна, някъде в далечината блестяха светлините на града. Присви очи. Тези светлини не бяха съвсем наред, имаше нещо… не както трябва. Светлините не бяха толкова ярки, колкото си ги спомняше — и някакви точки се движеха напред-назад в тъмнината, сновяха по улиците подобно на огнени игли.

Над кулите се издигаше белезникав облак, а въздухът бе изпълнен със зловоние от пушек.

— Самюъл — Саймън усети тревогата в собствения си глас. — Нещо става.

Той чуваше затръшващи се врати и забързани стъпки. Дрезгави викове разкъсваха нощната тишина. Саймън притисна лице към решетките и видя профучаващи чифтове ботуши, подритващи камъчета при бягането си. Ловците на сенки се зовяха един друг, докато панически напускаха Гард и слизаха надолу към града.

— Защитите са паднали! Защитите са паднали!

— Не можем да изоставим Гард!

— Гард е без значение! Децата ни са там долу!

Гласовете им постепенно заглъхваха. Саймън се отдръпна от прозореца и изстена.

— Самюъл! Защитите…

— Знам. Чух. — Гласът на Самюъл се чуваше ясно през стената. Той не звучеше изплашено, а по-скоро примирено, а може би и малко триумфиращо, че се е оказал прав. — Валънтайн ни е нападнал, докато Клейвът е заседавал. Умно.

— Но Гард… той е укрепен… защо не останат тук?

— Нали ги чу. Защото всичките им деца са в града. Децата… възрастните… не могат просто да ги изоставят.

Семейство Лайтууд. Саймън се сети за Джейс, а после с ужасяваща яснота си представи малкото бледо лице на Изабел под венеца от тъмна коса, за нейната решителност по време на битка, за закачливите Х-та и О-та в бележката, която му беше написала.

— Но ти нали им каза, каза на Клейва какво ще се случи. Защо не ти повярваха?

— Защото защитите са тяхната религия. Да не вярват в силата на защитите, е все едно да спрат да вярват, че са специални, избрани, закриляни от ангела. Сега най-после ще повярват, че са си най-обикновени мундани.

Саймън отново се обърна да погледне през прозореца, но пушекът се беше сгъстил, като изпълваше въздуха със сивкава белота. Вече не се чуваха викове отвън; крясъците се бяха изместили нейде в далечината и само леко се долавяха.

— Мисля, че градът е подпален.

— Не. — Гласът на Самюъл беше много тих. — Струва ми се, че Гард гори. Най-вероятно демоничен огън. Ако можеше, Валънтайн би унищожил Гард.

— Но… — Саймън не можеше да намери правилните думи. — Но нали някой трябва да дойде и да ни пусне? Съветът или… или Олдъртри. Не могат просто да ни оставят да умрем тук.

— Ти си долноземец — каза Самюъл. — А аз съм изменник. Наистина ли мислиш, че биха постъпили по друг начин с нас?

— Изабел! Изабел!